Хендърсън реагира така, сякаш го е ударил.
— По дяволите, Арнолд, защо не поискаш и първородния ми син, като си почнал?!
Мор не отговори. В миналото двамата с президента бяха разговаряли за уникалната роля на НИИ в разузнавателната система. И дали заради приятелството им, или заради важността на Института, Хендърсън го поддържаше винаги, щом се налагаше.
— Мога да ти дам всичко, освен сонарната линия — заяви президентът. — С тези руски кораби Гилис ще се побърка, ако го блокираме, обаче ще наредя флотът да ти препраща информацията. Имаш четирийсет и осем часа. И да не се изненадаш, ако ти скъся каишката или ако събитията наложат да променя решението си.
Мор кимна. Това му стигаше за начало.
— А сега по втория проблем — каза той, като сгъна листовете и ги прибра. — Трябва да помоля за услуга.
— Лична ли?
— В известен смисъл. Отвлякоха една моя агентка. Имам сигурни сведения, че става въпрос за група, която работи за китайския милиардер Чен Ли Кан. Искам да й помогна.
Хендърсън се навъси.
— Точно сега ли? Докато се случва всичко това?!
— Да, господин президент.
— Защо?
Въпросът изненада Мор. Смяташе, че е очевидно.
— Как така защо?
— Тя разполага ли с информация, която могат да използват срещу нас? — поясни президентът.
— Не. Само откъслечни данни. Но не заслужава да я оставим на Кан. В неговите ръце тя все едно е мъртва… или още по-лошо.
Мрачното изражение на Хендърсън ясно говореше за мнението му.
— И двамата с тебе сме поемали такъв риск през живота си — напомни му президентът. — Това е една от опасностите на оперативната работа.
— Тя не е обикновена агентка — неохотно призна Мор. — Аз лично я привлякох отново.
Хендърсън не отговори веднага.
— Какво се опитваш да кажеш?
— Става дума за Даниел Лейдлоу.
Президентът потрепери. Мор знаеше, че името й му е известно, че той ще разбере какво означава за него Даниел: дъщерята, каквато никога не е имал, протежето, чрез което косвено продължава да живее. Надяваше се, че така ще повлияе на решението на стария си приятел, но дори това да наклони везните, явно не беше достатъчно.
— Арнолд, ти си знаел отговора на въпроса си още преди да влезеш тук. Отношенията с Китай са напрегнати от години. Новото хлапе в квартала надува мускули и чака възможност да покаже на стария тартор, че дните му са преброени. Сега не е моментът да мътим водата.
— Кан не е представител на властта — отбеляза Мор. — Той е частно лице, китайски гражданин, който е отвлякъл американска гражданка.
— Когато става дума за хора с такъв статут, няма частни лица — рязко отсече Хендърсън. — Знаеш го.
— Можем да го направим тихичко — настоя директорът на НИИ.
— Точка по въпроса — изсумтя президентът.
Мор дълбоко си пое дъх. Знаеше, че не бива да упорства за нещо, за което не може да спечели.
Накрая обаче Хендърсън омекна и му подхвърли спасителен пояс.
— Ще действаме по заобиколни пътища. Ще поговорим с някои хора.
Мор кимна, макар да знаеше, че това няма да е достатъчно. Изправи се и каза:
— Ще ви държа в течение за гама-лъчите.
И понечи да си тръгне, а президентът отново насочи вниманието си към купчината документи. После заговори, без да откъсва очи от тях:
— Нали не смяташ, че между тези две неща има връзка?
Мор участваше в разузнавателната игра достатъчно отдавна и спестяването на информация му беше втора природа. Човек не издава доброволно нищо, дори на президента на Съединените щати.
Сега вече Хендърсън го погледна.
— Китайски флот в Берингово море. Китайски милиардер отвлича твоя агентка от Мексико. Има ли някаква връзка?
— Да се надяваме, че няма.
— Защо? А и върху какво са работили там на юг твоите хора?
Отговорът на Мор прозвуча едновременно нехайно и абсолютно сериозно:
— В известен смисъл, господин президент, върху края на света.
4.
Западно Конго, декември 2012
Очуканият джип криволичеше по неравния път — лента от червена глина, лъкатушеща сред тъмнозеления гъсталак на джунглата.
Колата нямаше врати и покрив, но двигателят имаше бронирано покритие и на ролбара беше монтирана петдесеткалиброва картечница. Вътре пътуваха трима души: шофьор и картечар африканци и на предната дясна седалка бял мъж, чиито маскировъчни дрехи бяха покрити с петна от кръв, пот и пушек. Загорялото му лице бе измазано със сажди и мръсотия.