— Бях в синагогата. — Кърк сам се изненада от гнева в гласа си. — Цялата беше изподраскана с графити. Свастики и други нацистки символи. Рисунките на децата от местния лагер на смъртта бяха накъсани на парчета.
— Хм. — Арчи хвърли фаса си в канала. — А картината?
— Изрязана от рамката и открадната.
— Но какво ще правят с някаква тъпа картина от синагога?
— И аз това се питам.
— Освен…
— Какво?
Над главите им премина влак на път за Лондонския мост и Арчи изчака тракането да утихне.
— Освен да е било заради картината и тия хитрушковци да са опитали да замаскират най-нормален обир като расистко изстъпление.
— И аз мисля така. — Том се усмихна, доволен, че инстинктивната реакция на Арчи е същата като неговата. — Разпитах тук-там и познай какво научих? От година и нещо са откраднати шест картини на Белак от различни частни домове и колекции.
— Шест? Нямах представа, че са оцелели толкова много.
— Е, не са с такова качество, че да си направиш труда да ги включиш в каталог. До ден-днешен обаче никой не е успял да открие извършителите. Полицията разследва случаите, но застрахователните компании не участват, защото картините не струват нищо. Разбрах всичко това само защото знам кого да питам.
— И какво излиза? Че някой полага огромни усилия да открадне няколко картини без никаква стойност. Въпросът е защо. Том? Чуваш ли какво ти говоря? — Арчи го погледна озадачено.
— Не се обръщай — прошепна Кърк. — Мисля, че ни следят.
7.
Планина Черни борове, близо до Малта, щата Айдахо
5-и януари — 07:32
— Слушайте внимателно. — Специален агент Пол Виджиано се мъчеше да надвика диспечерите и звъна на телефоните. Стегнатото му мускулесто тяло беше облечено в синьо непромокаемо яке с големи жълти букви „ФБР“ на гърба. — Започнем ли, искам всичко да е по ноти. Никакви издънки.
От израженията на тримата, които седяха на масата в кухнята на хижата — беше ги повикал предишната вечер като полеви щаб, — видя, че разбират какво има предвид.
— Какви са последните новини от фермата? — продължи той и приглади разрешената си от вятъра коса.
Отговори Бейли. Беше с подобно синьо яке и тъпи червени ръкавици без пръсти.
— Няма движение. Нищо. Дори обаждания по телефона. Сутринта дори генераторът спря да работи. Никой не излезе да го провери.
— А кучетата? — попита Силвио Васкес, водачът на четиринадесетчленния екип на ФБР за спасяване на заложници, зачислен под командването на Виджиано за разследването.
— Какво? — троснато попита Виджиано. — Какво общо има това със случая?
— Нали казаха, че имали кучета. Видяхте ли да ги извеждат?
— Не. — Бейли поклати глава. — Нищо.
— Странно — каза Васкес. — Кучетата нормално пикаят навън.
— Кога валя сняг за последен път? — попита Виджиано, сякаш Васкес не беше казал нищо; несъзнателно подреждаше клечки кибрит в две прави успоредни линии.
— Преди два дни — отвърна Бейли.
— И няма следи? От два дни от фермата не е излизал никой, така ли? — Виджиано нареди от кибритените клечки квадрат.
— Не, освен ако не могат да летят. — Бейли се ухили. — Включително кучетата.
— Тоя път яката се издънихте, момчета — отбеляза местният шериф, тантурест мъж с червеникава коса и късо подстригани мустаци. Изглеждаше постоянно изпотен. Капките пот се стичаха по розовото му чело и бузите като кондензация върху стъкло. — Познавам ги тия хора. — Възелът на вратовръзката му чезнеше в гънките тлъстини на врата му. — Спазват закона и са богобоязливи. Патриоти.
— Така твърдиш ти — раздразнено започна Виджиано. Шериф Хенеси настояваше на своето и това изчерпваше прословутата му липса на търпение. — Но те са в черния списък на ФБР на заподозрените, свързани с арийски нации.
Бейли заплашително се втренчи в Хенеси.
— Имате право, че не знаем със сигурност дали тези хора са направили нещо лошо. Известно ни е само, че преди три дни от Националния музей по криптология в Мериленд е откраднат експонат. Престъпниците са убили един от пазачите, обесили са го с жица и са го оставили да виси като теле в кланица. Вчера в бюрото ни в Солт Лейк Сити ни се обадиха, че вероятно са замесени тези хора.
— Знам де. — Хенеси избърса челото си със салфетка: извади я от кутията на масата. — Но може да се е обадил някой побъркан. Това не доказва нищо.