Доминик надникна през клоните и видя, че мъжът пуши. Дръпна за последен път — огънчето освети за миг бузите му в червено, — после хвърли фаса. Той полетя във въздуха, удари се в преплетените клони и експлодира във фойерверк от оранжеви искри. Отдалече се чу вик, мъжът недоволно измърмори, обърна се и се отдалечи.
Доминик и Виктор пак тръгнаха през гората и скоро стигнаха до билото на склона.
— Аз ще погледна — каза Виктор, извади бинокъл и запълзя нагоре.
— Какво виждаш? — подвикна Доминик след малко.
Рускинята — гледаше през бинокъла — отвърна:
— Двадесетина души. Половината са въоръжени като онзи, когото видяхме. Другите явно са работници, ако се съди по дрехите им.
— Идвам — заяви Доминик и след минута залегна до нея.
Виктор й даде бинокъла и Доминик погледна надолу.
Мъжете в бяло стояха на групи по двама-трима, разговаряха и пушеха. Другите бяха с каски и дебели сини якета със светлоотразителни ивици — работниците. Един багер и един булдозер атакуваха планинския склон и вече бяха разкрили широк тунел, до който бяха натрупани купчини пръст и камъни. Два генератора зареждаха няколко прожектора, осветяващи всичко в жълтеникав оттенък.
Изведнъж се чу вик и един човек пред входа замаха на въоръжените мъже.
— Почти са приключили — прошепна Виктор. — Обади се на Том и му кажи.
— Добре. — Доминик натисна бутона за обаждане и тихо заговори: — Том, чуваш ли ме? Обади се, Том.
Не се чуваше нищо, освен приглушено съскане.
— Обади се, Том — повтори тя. — Не отговаря.
— Сигурно са извън обхват.
— Едва ли. Обхватът на тези радиопредаватели е няколко мили и всички се намираме от една и съща страна на планината. Не. Познавам Том и Арчи. Вероятно са намерили другия вход и са влезли.
— Трябва да отидем при тях и да ги предупредим.
— Съгласна съм. Чакай. Виждаш ли онзи?
— Кой?
— Мъжът вляво, онзи с ушанката. До прожектора. Изглежда, е шефът.
Тя подаде бинокъла на Виктор.
— Не знам. Не го познавам.
— Какво прави? — попита Доминик и присви очи.
— Не съм сигурна. — Виктор поклати глава, но докато наблюдаваше, мъжът съблече дрехата си и извади нещо като бял чаршаф от чантата, която носеше. — Мисля, че ще се преоблича.
— Да, но в какво?
Човекът тръсна чаршафа и видяха, че това всъщност е широк бял костюм. Той го нахлузи върху дрехите си и после си сложи кислородна маска. Накрая дръпна качулката на главата си и стегна връзките.
— Всички обличат такива дрехи. Виж.
— Приличат на ПБХ облекла.
— ПБХ? — намръщи се Виктор.
— За противоатомна, биологична и химична защита. Стандартни военни облекла, за да избегнат заразяване.
— Заразяване! — Виктор свали бинокъла и се обърна към Доминик. — Какво? Нали търсим Кехлибарената стая.
89.
12-и януари — 17:03
Шахтата беше много по-висока, отколкото очакваше Том, и се издигаше под остър ъгъл. От симетричните следи по стените ставаше ясно, че е изкопана отдавна с кирки и лопати. На всеки четири-пет метра имаше дебели дървени подпори. Годините ги бяха огънали и бяха отнели цвета им и сега приличаха на тежки сиви вкаменелости, превърнали се в част от планината.
— Виж!
Том спря и насочи фенерчето към тавана. Камъкът беше обгорен от следи от взрив.
— Изглежда, тук е бил поставен експлозив, вероятно динамит, за да срутят тавана.
— Да — съгласи се Кърк. — Не са искали някой да влезе тук дори случайно.
Продължиха. Том и Арчи вървяха отпред. Следваха ги Пьотър и Григорий — Юрий бе останал да пази на входа.
Лъчите на фенерчетата им се кръстосваха в мрака, избледняваха и чезнеха в далечината. От време на време светлината озаряваше дъха им и за миг въздухът лумваше като мъгла, пронизвана от фарове на кола.
Дишането и шумоленето на дрехите им отекваше и се усилваше от стените на тунела, сякаш вървяха в нефа на огромна тиха катедрала. Често настъпваха изпражнения на животни и кости на зайци или птици, вероятно донесени от лисица или някой друг хищник, намерил път в скалата.
А после неочаквано пред тях се появи тънка ивица светлина, усилваше се. Накрая видяха нещо като грамаден жълт прозорец, открояващ се в тъмния тунел.
— Това трябва да е — развълнувано прошепна Том и угаси фенерчето си.