Обърна се към Хехт.
— Сигурно е мъртъв. Взриви експлозивите.
— Не знаем колко навътре в мината са проникнали.
— Няма значение. Или ще ги убием, или ще им препречим пътя. И двете ни устройват. Не можем да си позволим да рискуваме. Не и сега, когато сме толкова близо.
Хехт кимна и вдигна малка черна кутия с четири червени бутона. Захапа края на сребристата антена и я извади с рязко дръпване на главата си. След това се обърна към тунела. Шумът се засилваше, в мрака като очи блеснаха две бледожълти точки и започнаха да се уголемяват.
— Веднага, Йохан — отчаяно викна Ренуик.
Хехт натисна горния червен бутон, но не се случи нищо.
— Какво става, по дяволите? — възкликна Ренуик. — Направи го веднага или ще е късно.
— Съжалявам, Касий — каза Хехт, извади пистолет и го насочи към гърдите му, — но за теб наистина е късно.
— Какво прави? — прошепна Арчи.
— Предава Ренуик — с блеснал поглед отвърна Том. — Свършено е с него.
93.
12-и януари — 17:46
Булдозерът изрева и спря на входа на пещерата. Ослепителните му фарове принудиха всички, с изключение на Том и Арчи да закрият с ръце очите си. Изведнъж угаснаха първо фаровете, а после и двигателят.
Пред булдозера се появиха десетина въоръжени до зъби мъже — за изненада на Том бяха в защитни облекла и приличаха на роботи. Всички бяха облечени еднакво и очевидно действаха по предварително режисиран план. Разпръснаха се ветрилообразно из пещерата. Лицата им бяха скрити под маски.
Двама се приближиха до Ренуик и бързо го обискираха. Хехт кимна към вагона, където бяха затворени Том и Арчи, и други двама мъже отвориха вратата, направиха знак с оръжията си на Том и Арчи да скочат долу, а после претърсиха и тях и ги блъснаха към Ренуик. Той не беше проронил дума и кипеше от гняв. Изгарящият му поглед беше втренчен в Хехт.
Един мъж — носеше куфарче — излезе в средата на пещерата и остави куфарчето на земята. Щракна закопчалките, отвори го, извади нещо като голям микрофон, вдигна го над главата си, погледна екрана на компютъра в куфарчето и каза:
— Чисто е.
Мъжете свалиха качулките от главите си и захвърлиха газовите маски.
Един обаче не махна качулката и маската си. Не беше въоръжен. Тръгна бавно през пещерата и спря пред Хехт. А после неочаквано двамата разпериха ръце, прегърнаха се като стари приятели и се затупаха по гърбовете. Кърк успя да чуе приглушените думи на мъжа с качулката и отговора на Хехт.
— Браво, полковник.
— За мен е чест.
— Какво става, по дяволите? — избухна Арчи. — Кои пък са тези?
Човекът отметна качулката си и смъкна маската от лицето си.
— Фьолц! — ахна Том.
— Кой? — обади се Ренуик. Очите му стрелкаха ту към Хехт, ту към Фьолц.
— Шефът на банката в Цюрих, където Вайсман и Ламерс бяха скрили картата — обясни Кърк.
Фьолц не му обърна внимание и пристъпи към Ренуик.
— За мен е удоволствие най-после да се запознаем лично, хер Ренуик, или може би предпочитате Касий? Полковник Хехт се изказа много ласкаво за усилията ви през последните няколко месеца.
— Това някаква шега ли е? — изръмжа Ренуик.
Том не се сдържа и се усмихна. Въпреки че положението беше отчайващо и беше заобиколен от въоръжени мъже в изоставена мина в недрата на планината, той се радваше, че най-сетне вижда Ренуик като жертва на предателство, каквото той редовно сервираше на другите.
В същото време обаче се притесняваше. Допреди малко с Ренуик бяха на срещуположни страни, но сега съдбата им беше еднаква. И двамата бяха в ръцете на хората на Фьолц и този път интересите им съвпадаха.
— Не е шега, Касий — заяви Фьолц.
— Кой си ти?
— Не познаваш ли гласа ми? — попита Фьолц.
Ренуик присви очи.
— Дмитрий?
— Както казах, приятно ми е най-после да се запознаем лично.
— Какъв е този цирк? — троснато попита Ренуик. — Имаме уговорка. Споразумяхме се да не си правим номера.
— Споразумяхме се за много неща — каза Фьолц и пренебрежително махна с ръка. — Но това беше, когато ти мислеше, че имаш с какво да се пазариш. Сигурно ще се съгласиш, че обстоятелствата се промениха.