— Защо сте облечени в защитни облекла? — прекъсна ги Том. — Какво се надявате да намерите тук?
— Най-после един интелигентен въпрос — каза Фьолц и изръкопляска. — И ти ще ми помогнеш да отговоря. Отвори го. — И посочи един от сандъците, който хората на Хехт бяха разтоварили от вагона.
— Какво? — колебливо попита Кърк.
— Чу ме. Отвори го — настоя Фьолц, грабна един лост от човека до себе си и го хвърли на Том. — Отвори го или ще те убия.
Кърк се приближи до сандъка. Както на всички останали, и на него бяха щамповани идентификационен код и свастика. Той пъхна лоста под капака и натисна. Гвоздеите изскърцаха и изскочиха. Кърк повдигна и другата страна и капакът падна на земята.
Вътре имаше слама. Том извади няколко шепи, бръкна по-надълбоко, докосна нещо меко и го измъкна.
— Кожено палто? — недоверчиво попита Арчи, отиде при Том, наведе се и извади второ кожено палто, а после трето, и ги хвърли през рамо. — Не може да е това — заяви той, когато стигна до дъното на сандъка, изправи се и погледна купчината черни, кафяви и златистожълти кожени палта на земята. — Тук има някаква грешка.
Ренуик също не можеше да повярва на очите си.
— Отвори друг сандък — ликуващо каза Фьолц. — Който и да е. Няма значение.
Арчи грабна лоста от Том и отвори друг сандък.
— Будилници — рече той, вдигна един така, че да го видят всички, после го пусна вътре.
След това отвори трети сандък.
— Пишещи машини.
После следващия.
— Копринено бельо. — С отвращение вдигна сутиен и кюлоти, после ги хвърли към Фьолц. Бельото прелетя на сантиметри от лицето му.
— Е, добре, Фьолц, стига шегички — бавно каза Кърк.
— Лаше сигурно ви е казал, че това са някои от нещата, натоварени на влака — отвърна Фьолц. — Не разбирам защо сте изненадани.
— Не се прави на глупак. Къде е?
— Кое? — престорено озадачено попита Фьолц.
— Много добре знаеш кое — сопна се Ренуик. — Кехлибарената стая. Защо мислиш, че сме тук?
Фьолц се изсмя.
— А, да, Кехлибарената стая. Учудващо е, че митът не умира.
— Какъв мит? — попита Ренуик.
— Не се чувствайте неудобно. Хиляди хора преди вас са вярвали в същата измамна фантазия. И съм убеден, че ще ги последват още хиляди.
— Искаш да кажеш, че Кехлибарената стая не съществува? — попита Том.
— Унищожена е през войната.
— Глупости — заяви Ренуик.
— Нима? — подигравателно попита Фьолц.
— Всички знаят, че е била преместена в двореца Кьонигсберг и после е изчезнала. Била е скрита.
— Не е изчезнала и никой не я е скрил. Ако искате да знаете, била е изгорена от руските войски, когато отишли да я вземат. През април 1945 година те превзели двореца Кьонигсберг и в бързината запалили Рицарската зала. Не знаели, че там е прибрана Кехлибарената стая, готова да бъде преместена на безопасно място. Когато го разбрали, било късно.
— Ако тази история е истина, досега щеше да се разчуе — пренебрежително отбеляза Ренуик.
— Смяташ ли, че руснаците доброволно биха признали, че техни войници са унищожили едно от най-ценните им съкровища? Не мисля. Много по-лесно е да обвинят нацистите, че са отнели от света тази незаменима скъпоценност, отколкото да изпаднат в неловко положение. Може и да не ми повярваш, но в Кремъл съм виждал документи, които потвърждават това. В Централния държавен архив за литература и изкуство. Убедително доказват, че руснаците са знаели за унищожаването на Кехлибарената стая, но въпреки това са я използвали като коз в преговорите за връщането на ценни произведения на изкуството от Германия.
Очите на Фьолц блеснаха и Том разбра, че той говори истината — или поне си вярва, че е така.
— Тогава защо си дошъл? — попита Кърк.
— Заради това — отвърна Фьолц и посочи втория вагон. — Покажи им, полковник.
Хехт грабна лоста от Арчи, приближи се до вагона, заби го между две дъски и натисна. Дървото се разцепи с трясък. Той изкърти едната дъска, после другата. Във вагона зейна голяма назъбена дупка. Кърк видя сив метал, загубил блясъка си. Нещо беше вградено в стените.
— Олово ли е това? — попита той.
— Да — отвърна Фьолц. — Разбира се, само защитен слой, за да намали риска.
— Какъв риск? — попита Том, макар че вече се досещаше и се страхуваше от отговора.
— Уран 235 — отговори Фьолц. — Четири тона.
— Какво?! — невярващо възкликна Арчи.