94.
12-и януари — 18:06
— Искаш да направиш ядрена бомба? — възкликна Ренуик.
Том не можеше да прецени дали е ужасен, или тайно възхитен.
— Уран 235 има период на полуразпад седемстотин милиона години. Една малка частица, прикрепена към конвенционален експлозив и детонирана в градски район, ще разпръсне радиоактивен прах в широк радиус и ще причини невиждана обществена паника и икономически срив. Да не споменавам факта, че се сещам за десетина правителства и множество терористични групировки, които ще ми платят цяло състояние, за да получат достъп до този уран. По един или друг начин скоро ще имаме средството да спечелим нашата война.
— Но откъде се е появил изотопът? — попита Том. — Как се е озовал тук?
— Знаеш ли какво означава маркировката на вагона? — Фьолц посочи редицата олющени букви и цифри, написани с бяла боя на втория вагон.
— Предполагам, че е сериен номер.
— Да. И този номер означава, че е от Берлин, и по-точно от Института по физика „Кайзер Вилхелм“ в Далем, щаба на усилията на нацистите да направят ядрена бомба.
— Глупости — пренебрежително заяви Ренуик. — Нацистите не са имали ядрена програма.
— Всички са имали — възрази Фьолц. — Руснаците са наричали своята „Операция Бородино“, а американците своята — „Проектът Манхатън“. И Хитлер е участвал в надпреварата. През 1940 година германските войски в Норвегия са завладели единствения в света завод за производство на тежка вода и са увеличили добиването на обогатен уран за нуждите на германската ядрена програма. И въпреки разказите след войната, че немските учени умишлено саботирали опитите на Хитлер да направи атомна бомба, истината е, че са положили огромни усилия. Просто не са могли да я произведат навреме.
— Докъде са стигнали? — попита Том.
— Достатъчно далеч, за да натрупат значителни количества материал в хода на научните си изследвания. Сталин бил твърдо решен да им го отнеме преди американците, затова заповядал на маршалите Жуков и Конев да се надпреварват кой пръв ще стигне до Берлин. Искал Червената армия първа да влезе там. В института били изпратени специални части на НКВД — през април 1945 година. Открили три тона уранов оксид, двеста и петдесет килограма уран във вид на метал и двадесет литра тежка вода, достатъчно, за да стартират „Операция Бородино“ и да позволят на Сталин да започне да разработва първата руска атомна бомба.
— Искаш да кажеш, че не са намерили всичкия уран?
— Казвам, че са намерили колкото е имало там. Изобретателният Химлер вече бил изнесъл няколко тона, като ги сложил в малки оловни кутии, които вградил в стените на специално направен вагон. Членовете на Ордена лично присъствали на натоварването му, а после пресрещнали Златния влак в Будапеща през декември 1944 година и закачили своите два вагона. И въпреки че влакът бил много добре защитен, скоро разбрали, че няма да успеят да стигнат до Швейцария. Затова откачили вагоните и ги докарали тук, за да ги вземат по-късно.
— Орденът на мъртвешката глава съществува и до ден-днешен, нали? — попита Кърк. — Само че вече притежава оръжие за убийството на всеки, който не споделя налудничавите ви убеждения.
— Орденът е престанал да съществува в деня, когато последният куршум е пронизал главата на последния човек около масата в криптата под двореца Вевелсбург — отвърна Фьолц. — Това няма нищо общо с мен и с моите хора.
— Тогава откъде знаеш всичко това? Как намери машината без помощта на картината? Ти дойде пръв тук. Само член на Ордена би могъл да знае мястото.
Фьолц не отговори веднага, но после кимна замислено, измъкна голям черен портфейл, извади от него изпокъсана черно-бяла снимка и я даде на Том. Беше същата като онази, която бяха намерили в дома на Вайсман.
— Вайсман и Ламерс — каза Кърк и вдигна глава.
Ренуик протегна ръка, взе снимката и внимателно я разгледа.
— А третият човек? — попита Фьолц. — Познаваш ли го?
Том отново погледна фотографията и изпитателно се вторачи в третия. Във високото чело, изящно изваяния нос и малките кръгли очи имаше определена прилика. Кърк я беше забелязал и на портретите в банка „Фьолц и Компания“ в Цюрих.
— Баща ти? — попита той.
— Чичо ми. Другите двама се казват Бекер и Албрехт. Вайсман и Ламерс бяха имената, зад които се криеха след войната.
— Значи знаеш всичко това от него? — попита Арчи.
— Една част знам от него, а друга ми помогнахте да разкрия вие. Чичо ми и двамата му другари са били вербувани заради научните си познания и са били приети в Ордена като адютанти.