С дивашки вик Ренуик се хвърли върху Хехт и заби ножа в гърба му. Германецът изрева от болка, изпусна автомата, хвана се за раната, после вдигна окървавените си ръце към лицето си. Изкрещя гневно, обърна се към Ренуик и бавно тръгна към него. Ренуик го удари с юмрук по рамото, после го изрита в бедрото, но Хехт сякаш не усещаше нищо. Двамата паднаха на земята, претърколиха се към мината и се скриха от поглед.
Том надигна главата на Виктор. Тя му се усмихна немощно. Снегът под нея беше лепкав и тъмен. Куршумът я беше улучил в гърба.
— Дръж се — възкликна Кърк. — Доминик всеки момент ще доведе помощ. Скоро ще те закараме у дома.
— Няма да се върна у дома.
— Разбира се, че ще се върнеш — възрази Том. — Ще се оправиш.
— Няма да се върна. Уредих нещата. Приключих с онзи живот.
— Какво искаш да кажеш?
— Имам пари. Ще се измъкна.
— Браво на теб — каза Том. В очите му напираха сълзи — петното кръв се уголемяваше.
— Нали каза, че никога не е късно. — Тя се усмихна. Кърк мълчеше. В гърлото му заседна буца. Животът я напускаше. — Вземи. — Виктор му даде детонатора.
Том го взе мълчаливо. С последните си сили рускинята неочаквано се надигна, придърпа Том към себе си и го целуна.
— Благодаря. — Виктор въздъхна, плъзна ръка към детонатора, затвори очи и натисна четвъртия бутон.
Този път експлозията беше страховита и мигновена. Входът на мината избухна, във въздуха се разхвърчаха камъни и отломки. Кърк се хвърли на земята, като изви тяло, за да предпази Виктор. Горещината на взрива опари лицето му. Земята под тях се разтресе. Дърветата се разлюляха.
След малко ехото заглъхна. Във въздуха остана само гъст облак прах и пушек, надвиснал като тежка мъгла. Том се закашля и от очите му потекоха сълзи. Чу вик и видя, че на поляната се появи Доминик, следваха я десетина въоръжени австрийски полицаи.
Погледна бледото лице на Виктор. На устните й беше застинала усмивка.
Кръвта в снега около нея беше черна и отразяваше лунната светлина като огледало.
98.
Лазаревските гробища, манастир „Александър Невски“, Санкт Петербург
13-и януари — 15:02
Прясно изкопаната купчина пръст беше заострена и приличаше на тънък черен пръст, стърчащ от белия сняг. От комините на фабриките в далечината се издигаше мръсен сив пушек и безцелно се виеше нагоре, но достигнеше ли светлината на слънцето, изведнъж се превръщаше във великолепен розов облак, извисяващ се към ясното небе.
— В края на краищата тя се оказа свястна, нали? — измърмори Арчи и дръпна от цигарата си.
— Да. — Том кимна. — Представи се страхотно.
Настъпи мълчание.
— Харесваше те.
Кърк се усмихна тъжно.
— И аз я харесвах.
— Хехт не й даде шанс.
— Да. — Том пристъпи от крак на крак и реши да смени темата. — Има ли новини за Дмитрий?
— Бейли ми се обади снощи. Все още няма следи от него. Негодникът е извадил късмет — сигурно е бил навън, когато взривихме мината.
— Има ли оцелели?
— Шестнадесет. И четирима убити. Сигурно са били в тунела при първите взривове.
— А Ренуик и Хехт?
— Все още ги търсят.
— А уранът? Какво ще стане с урана?
— Според Бейли германското и американското правителство „обсъждат“ какво да правят с него.
— Това означава, че разпалено се карат на кого принадлежи — подсмихна се Том. — Някои неща никога не се променят. А Бейли? Всичко наред ли е с него?
— Ще го местят в Ню Йорк. Повишават го.
— Браво на него. А Виджиано?
— Върнали са го в Солт Лейк Сити. Предполагам, че ще приключи кариерата си като регулировчик.
— Ако му провърви — засмя се Том.
— Бейли спомена, че му се обадила Дженифър Браун. Питала за теб. Очевидно е надушила за участието ти в тази история. Мисля, че й е казал друг агент на ФБР.
— Е, и? — хладно попита Кърк, вторачил очи в земята.
— Може би трябва да й се обадиш. Виж какво, знам, че те тормозих, защото тя е федерален агент, но двамата бяхте много добри. Онези неща за баща ти, Ренуик и Виктор…
— Катя. Казваше се Катя — поправи го Том.
— Всички тези неща явно те объркаха. Трябва да заминеш някъде на почивка. Може да отидем заедно. Какво ще загубиш?