— Работя за Министерството на външните работи. — Търнбул им показа служебната си карта.
— Министерството на външните работи? — недоверчиво попита Арчи. — Това е нещо ново.
— Не съвсем — каза Том. — Той е шпионин.
Търнбул се усмихна.
— Предпочитаме да ни наричат разузнавачи от службите. В моя случай Шеста.
Кърк знаеше, че така посветените наричат МИ6, която се занимаваше предимно с международни заплахи за националната сигурност, докато МИ5 разследваше заплахи за страната. Том не искаше да се замесва с никоя от тях. Не пак. Нямаше никакво желание. Беше работил пет години в ЦРУ, беше видял как действат и бе оцелял само за да съжалява сега.
— Какво искате?
— Помощ — спокойно отговори Търнбул.
Колата намали и спря на кръстовище с червен светофар.
Арчи се изсмя.
— Каква помощ? — тихо попита Кърк. Реши да поддържа разговора, докато не разбере за какво става дума.
— Каквато пожелаете да ни окажете.
— Това е лесно. Никаква — заяви Том и Арчи кимна. — Освен ако няма убедителна причина да го направим. — Знаеше, че хората като Търнбул никога не предприемат някакъв ход, ако нямат интерес или изгода. Важното беше да го накара да изплюе камъчето.
— Няма причина — усмихна се Търнбул. — Няма заплахи, няма фалшиви сделки. Няма „услужи ми и аз ще ти услужа“. Ако ще ни помогнете, това ще е защото след като ви разкажа каквото знам, сами ще искате да го направите.
— Хайде, Том, не е нужно да слушаме тези тъпотии. Те нямат нищо общо с нас. Да се махаме — каза Арчи.
Но Кърк се колебаеше. Нещо в гласа на Търнбул възбуди любопитството му, макар да знаеше, че Арчи вероятно има право.
— Искам да го изслушам.
Светофарът светна зелено и автомобилът потегли.
— Добре.
Търнбул разкопча предпазния колан и се обърна към тях. Лицето му беше безизразно и без отличителни черти, скулите — заоблени и месести, а брадичката — заострена на върха и сякаш потъваше направо във врата. Кафявите му очи бяха малки и разположени близо едно до друго, а дългата му коса беше разделена на два зализани кичура по средата на главата и падаше като завеси от двете страни на лицето му. Той я прибра зад ушите си.
В много отношения Търнбул съвсем не приличаше на шпионите, които Том беше виждал, но притежаваше сговорчивостта и самочувствието на други агенти, при това добри.
— Чували ли сте за организацията Кристално острие? — попита той.
— Не — отвърна Кърк.
— Всъщност няма причина да ги знаете. Те са екстремисти и имат връзки с Националдемократише Партай Дойчландс или НПД, най-активната неонацистка политическа групировка в Германия. Водачът им е Дмитрий Мюлер, бивш капитан от германската армия, макар че никой не го е виждал, за да потвърди това.
Том сви рамене.
— Е, и?
— Те не са обикновени бръснати глави, които в събота и неделя обикалят предградията и пребиват имигранти, а същинска паравоенна организация, и вярват, че все още водят войната, приключила през 1945 година.
— Затова ли са избрали такова име?
— Да — потвърди Търнбул и кимна. — Кристално острие, като девети ноември 1938 година — Кристалнахт. В миналото са се финансирали, работейки като наемни убийци отвъд Желязната завеса. Напоследък търгуват с наркотици и се занимават с политическо изнудване. Заподозрени са в участие в редица терористични операции, насочени предимно към еврейските общности в Германия и Австрия.
— Вече казах, че не съм чувал за тях.
Търнбул остана невъзмутим.
— Преди десет дни двама мъже са нахлули в болница „Свети Тома“ и са убили трима души. Две от жертвите са от медицинския персонал, свидетели. Името на третия човек е Андреас Вайсман, осемдесет и една годишен евреин, оцелял от Аушвиц и дошъл да живее тук след войната.
Том мълчеше, все още несигурен накъде води всичко това и какво общо има с него.
— Убийците са ампутирали лявата ръка на Вайсман, под лакътя, докато е бил жив. Починал е от инфаркт.
— Какво са направили?! — Арчи невярващо се наведе напред.
— Отрязали са лявата му ръка.
— Защо, по дяволите? — попита Кърк.
— Точно за това ни трябва помощ — усмихна се Търнбул и се видяха две редици застъпващи се криви зъби.
— Моята помощ? — Том се намръщи учудено. — Това няма нищо общо с мен.
Колата зави и всички леко се наклониха.
— Знаех, че ще кажете така. — Търнбул кимна многозначително и извади снимка. — Двамата мъже са откраднали записите от камерите за наблюдение в отделението, но друга камера е заснела ясно единия, докато са излизали. — Той им даде снимката и Том и Арчи я разгледаха внимателно. Накрая поклатиха глави.