— Закъсня — упрекна го Ренуик и обвинително размаха пръст.
Хехт седна и малко неловко намести дългите си крака под масата. Лицето му беше жестоко и грубовато. Белезникавият белег на дясната му буза разтегляше устата му в постоянна усмивка. Сивите му очи бяха изцъклени и насълзени от студа. Боядисаната му черна коса беше наплескана с гел.
— Наблюдавахме те по целия път от главната порта — каза той. — Реших да ти дам няколко минути да се настаниш. Знам, че обичаш ти да избираш виното.
Ренуик се усмихна и направи знак на сервитьора да напълни чашата на Хехт.
— Е, взе ли я? — Тонът на Ренуик беше безразличен, но Хехт очевидно не се заблуди.
— Не ме обиждай. Нямаше да си тук, ако не знаеше, че съм я взел.
— Може ли да я видя?
— Разбира се.
Хехт свали ципа на якето си и извади къса картонена тръба. Ренуик я грабна от ръцете му, махна пластмасовата капачка, измъкна навито на руло платно и го сложи на коленете си.
— Това ли е?
— Търпение, Йохан — сгълча го Ренуик, макар че му беше трудно да сдържа вълнението си.
Разгъна картината и внимателно разгледа изтърканата и осеяна с дупчици повърхност. Не видя нищо и я обърна от другата страна. Лицето му помръкна. Нищо.
— По дяволите.
— Не знам къде другаде да търся. — Хехт сви рамене. В гласа му прозвуча разочарование. — Тази е шестата, която намерихме, и нито една не е истинската. Или поне ти така твърдиш.
— Какво намекваш?
— Може би, ако знаем какво търсиш, това ще ни помогне да намерим картината, която искаш.
— Уговорката ни не беше такава. Плащам ти да ми носиш картините, това е всичко.
— Вероятно е време да промениш условията.
— Какво искаш да кажеш? — сопна се Ренуик. Дяволитата усмивка в ъгълчетата на устата на Хехт не му харесваше.
— Евреинът, когото ни каза да държим под око…
— Какво?
— Мъртъв е.
— Мъртъв? — Ренуик се ококори. — Как?
— Убихме го.
— Убили сте го… Кретен! Нямаш представа в какво се забъркваш. Как смееш…
— Не се тревожи — прекъсна го Хехт и му намигна. — Имаме ръката.
Ренуик бавно кимна, после си позволи да се усмихне. Вероятно беше подценил Хехт.
— И сега може би мислиш, че малката ти хитрост ти дава правото на място на главната маса?
— Работата е по-голяма, отколкото някаква стара картина. Усещаме го. Искаме дял от онова, което целиш.
— А аз какво ще получа?
— Ръката и каквото мога да ти кажа.
Настъпи мълчание, Ренуик обмисляше предложението на Хехт. Чашата с виното му издаваше звуци на погребална камбана, докато ритмично потракваше по стъклото с големия златен пръстен с печат на кутрето си.
— Къде е ръката?
— В Лондон. Едно мое телефонно обаждане може да я докара тук или да я унищожи. Ти решаваш.
Ренуик сви рамене.
— Добре. Ще делим осемдесет на двадесет. — Нямаше намерение да дели нищо, но знаеше, че Хехт ще се усъмни, ако не се опита да преговаря.
— Петдесет на петдесет.
— Не ставай нахален, Йохан — предупреди го Ренуик.
— Тогава шестдесет на четиридесет.
— Дадено. — Ренуик кимна сковано.
Хехт извади мобилния си телефон.
— Къде я искаш?
— Аз ще отида в Лондон. — Ренуик се усмихна криво. — Нещата там вече са задвижени. Може дори да успеем да използваме смъртта на Вайсман, за да увеличим шансовете си за успех.
— Все още не си ми казал за какво става дума.
— Искам да говоря с Дмитрий. Той трябва пръв да научи онова, което имам да кажа.
Хехт се наведе над масата и леко повиши тон:
— Дмитрий ще говори с теб, след като аз проверя историята ти. Ако ще сме партньори, той се нуждае от нещо повече от обещания.
Ренуик сви рамене.
— Добре. Ще, ти кажа каквото е необходимо да знаеш, но нищо повече. Всичко ще трябва да изчака Дмитрий. Съгласен ли си?
— Да.
Ренуик взе червеното пликче до себе си и бръкна вътре. Ръката на Хехт се стрелна към гърдите, където държеше пистолета си.
— Внимавай, Ренуик. Без номера.
— Спокойно де.
Ренуик извади локомотивче, сложи го на масата и го бутна към Хехт. Миниатюрните бутала весело се завъртяха, докато локомотивчето се плъзгаше по покривката. Блъсна се в чинията на Хехт, изтрака и спря.