Том се засмя и поклати глава.
— Съжалявам, но аз издирвам откраднати произведения на изкуството, а не откраднати ръце. Никой не иска повече от мен Ренуик да бъде спрян, но няма да се замесвам. Приключих с това.
— Аз също — обади се Арчи и плесна по седалката, за да наблегне на думите си.
— Колко време мислиш, че ще мине, преди Ренуик да реши да те потърси и да си разчисти сметките с теб?
— Проблемът е ваш, не мой — заяви Кърк. — И това определено не е убедителна причина да направя друго, освен да подмина кашата, в която сте се забъркали, без да усложнявам нещата. Не вярвам на ФБР. Никога не съм ви вярвал и няма да ви повярвам.
Настъпи дълго мълчание. Търнбул се вторачи в него, после се обърна и тежко въздъхна.
— Вземи това. — И му подаде през рамо някакво листче, без да го поглежда. На листчето беше написан номер. — В случай че промениш решението си.
Колата намали и спря. Вратите се отвориха и Том и Арчи слязоха на улицата и замигаха учудено. Бяха до автомобила на Арчи. Скобата на гумата беше махната.
12.
Гринич, Лондон
5-и януари — 13:22
Стаята не се беше променила. Изглеждаше само по-празна без него, сякаш енергията й беше изсмукана. Избелялата кафява завеса, която отказваше да дръпне дори през лятото, беше останала спусната. Тъмнозеленият килим все още бе осеян с кучешки косми и пепел. Грозното бюро от петдесетте години на миналия век не беше преместено от прозореца, а на лавицата над камината продължаваха да блестят трите вулканични камъка, които бе донесъл от склоновете на Етна, когато бил на сватбено пътешествие с майка й преди много години.
Елена Вайсман зърна отражението си в огледалото и трепна. Въпреки че беше на четиридесет и пет и изглеждаше по-млада, знаеше, че през последната седмица се е състарила с десетина години. Зелените й очи бяха подпухнали и зачервени, лицето й беше уморено, бръчките на челото и около очите и бяха станали по-дълбоки. Обикновено безупречно направената й коса беше разрошена и за пръв път, откакто се помнеше, не си беше сложила грим. Мразеше да изглежда така.
— Заповядай, мила. — Най-добрата й приятелка Сара влезе с две чаши чай.
— Благодаря — отвърна Елена и отпи малка глътка.
— Всичко трябва да се опакова, нали? — попита Сара; опитваше се да говори делово, но лицето й издаваше възмущение от състоянието на стаята.
До стените, камината, креслата и навсякъде, където имаше място, бяха натрупани купчини книги, списания, периодични издания и бюлетини с различна форма, размери и цветове. Някои книги бяха стари, с кожени корици с избелели златни букви, а други — нови и лъскави.
Елена се усмихна тъжно — спомни си как купчините често се катурваха, придружени от цветисти ругатни на немски. Как баща й после безуспешно се опитваше да ги натъпче в препълнената библиотека, заемаща цялата стена вдясно, и накрая просто ги преместваше на друго място. Новата купчина неизменно се срутваше на пода, сякаш беше издигната върху пясък.
Скръбта я обзе отново.
— Успокой се — утешително каза Сара и сложи ръка на рамото й.
— Не мога да повярвам, че е мъртъв. И никога повече няма да го видя. — Елена се разрида и тялото й се разтресе.
— Разбирам те.
— Никой не заслужава да умре така, особено след всичките страдания, които е преживял. — Погледна Сара в очите за подкрепа и я получи.
— Светът се е побъркал — съгласи се Сара. — Да убиеш невинен човек в леглото му и после…
Гласът й заглъхна и Елена разбра, че Сара не може да повтори онова, което й беше казала само преди няколко дни… струваше й се цяла вечност. Баща й беше убит. И тялото му беше осакатено. Елена все още не можеше да повярва.
— Това е ужасен кошмар — промълви тя по-скоро на себе си, отколкото на Сара.
— Може да свършим работата някой друг ден — внимателно предложи приятелката й.
— Не. — Елена пое дълбоко дъх. — Трябва да се свърши. Пък и искам да се занимавам с нещо, за да не мисля за него.
— Тогава ще отида да взема кашони. Защо не започнеш с библиотеката?
Сара отиде да търси кашони, а Елена разчисти място в средата на стаята и почна да сваля книгите на пода и да ги подрежда. Баща й имаше придирчив вкус, но не беше учудващо, че повечето му книги са посветени на двете му любими занимания — орнитологията и железопътния транспорт: имаше десетки, стотици книги на тази тема. Много от тях бяха на френски и немски и това я накара да си спомни мъчителните уроци по чужди езици в детството си и да се опита да се сети как е „птица“ на френски и „влак“ на немски.