Сара се върна, изпразниха първите няколко лавици и стигнаха до средата. В същия миг Елена забеляза нещо странно. Книга с кожени корици и неразбираемо заглавие с избелели черни букви отказа да помръдне, когато се опита да я измъкне. Отначало си помисли, че томът е клеясал и залепнал, но извади всички останали книги от лавицата и видя, че няма и следа от лепило.
Дръпна силно с две ръце, но книгата не излезе. Ядосана, Елена бръкна зад нея и за своя изненада напипа тънка метална пръчка, водеща от книгата към стената. По-нататъшното опипване разкри, че страниците са заменени с дървено блокче.
Тя отстъпи назад и замислено се втренчи в книгата. След минута колебание отново се приближи, пое дълбоко дъх и натисна книгата. Тя се плъзна напред, сякаш беше на релси. Чу се изщракване и дясната страна на библиотеката се повдигна два-три сантиметра. Сара — беше коленичила в средата на стаята — вдигна глава.
— Какво има, миличка?
Елена не отговори. Хвана лавицата и я дръпна. Библиотеката се отвори безшумно, плъзна се над килима.
— Божичко! — възкликна Сара и скочи.
Зад библиотеката имаше стена, облепена със стари тапети от Викторианската епоха — цветя, нарисувани със златистокафява боя. Тук-там хартията се беше обелила и под нея се виждаше ронеща се мазилка.
Очите на Елена обаче бяха приковани не в стената, а в тясната зелена врата в нея. Пантите блестяха от маслото. Бяха смазвани наскоро.
13.
Неизвестно място
5-и януари — 16:32
Потеше се обилно. Под мишниците и на гърба му имаше големи влажни петна. Беше се навел над дългата маса и гледаше черния като гарван телефон за конферентна връзка в средата. Малката червена лампа отстрани мигаше ритмично.
— Какво има? — Гласът, който се разнесе от телефона, беше спокоен и студен.
— Открихме го.
— Къде? В Дания ли, както предполагахме?
— Не, не Касий.
— А кой?
— Последния.
— Сигурен ли си? — след кратко мълчание попита гласът.
— Да.
— Къде?
— В Лондон. Но закъсняхме. Той е мъртъв.
— Откъде знаеш?
— Видях полицейския доклад. На двадесет и седми декември.
— А трупът? Видя ли го?
— Не, но видях снимките, направени по време на аутопсията, и получих копие на зъбния статус. Съвпадат.
Последва дълго мълчание.
— Е, най-после всичко свърши — въздъхна човекът от другия край на линията. — Той беше последният.
— Не. Опасявам се, че това е само началото. — Мъжът нервно завъртя златния пръстен с печат на кутрето си. Пръстенът имаше необикновен дизайн. На плоската му горна повърхност бяха гравирани дванадесет малки квадратчета. В едното беше инкрустиран диамант.
— Началото? — Гласът се изсмя. — Какви ги говориш? Сега всичко е в безопасност. Той беше единственият останал, който знаеше.
— Бил е убит в леглото си.
— Заслужаваше много по-жестока смърт заради онова, което направи — безчувствено отвърна другият мъж.
— Ръката му е била отрязана.
— Отрязана? От кого?
— От някой, който знае.
— Не е възможно.
— Тогава защо са я взели?
Отново настъпи мълчание.
— Ще трябва да събера другите.
— Това не е всичко. Замесено е британското разузнаване.
— Ще се обадя на останалите. Трябва да се срещнем и да го обсъдим.
— Те работят с един човек.
— С кого? Касий? Ще го намерим, преди да е стигнал далеч. Той слухти от години, но не знае нищо. Нито другите, които се опитаха.
— Не става дума за Касий, а за Том Кърк.
— Синът на Чарлз Кърк? Крадецът?
— Да.
— Значи е тръгнал по стъпките на баща си. Колко трогателно.
— Какво искаш да направя?
— Наблюдавай го. Къде ходи и с кого разговаря.
— Мислиш ли, че той може да…
— Не — енергично го прекъсна гласът. — Оттогава мина твърде много време. Следата изстина. Дори за него.
14.
Кларкънуел, Лондон
5-и януари — 20:35
Доскоро Том не чувстваше влечение към собствеността. Нямаше нужда, нито смисъл да притежава нещо, след като от десет години не прекарваше повече от две седмици на едно място. Винаги беше смятал, че това е цената, която плащаш, за да си една крачка пред властите.