— Какво има? — попита Доминик.
— Моля? Нищо. Защо питаш?
— Просто ми се виждаш малко разсеян.
Том не беше споменал за следобедната среща с Търнбул. Нямаше причина да го прави, пък и не искаше отново да си припомня разговора за Ренуик. Раните все още не бяха заздравели.
— Нищо ми няма.
— Питах се дали не се дължи на… Ами, нали се сещаш. Заради днес.
Кърк я погледна озадачено.
— Какво за днес?
— Рожденият му ден.
— Чий рожден ден?
— На баща ти, Том.
Съзнанието му възприе думите й едва след няколко секунди. Той се наведе над плота и се втренчи в краката си, после погледна Доминик в очите.
— Бях забравил. — Кърк не можеше да повярва, макар че се запита дали подсъзнателно не е потулил в паметта си информацията наред с другите спомени от детството си. Така беше по-лесно. Помагаше му да не е толкова ядосан на света.
— Никога не си ми говорил за него.
— Какво очакваш да кажа? Че го мразех, защото ме обвиняваше за смъртта на майка ми? И че исках да се извини, защото ме изпрати да живея при родителите й, след като тя умря? И че ме изостави, когато най-много се нуждаех от него?
— Мразиш ли го?
— Някога… може би. После обаче осъзнах, че не мога да мразя човек, когото не познавам. Единственото, което ми е неприятно, е, че тъкмо когато започнах да го опознавам и да пробивам черупката му, дъртото егоистично копеле умря. Може би го мразя заради това.
Последва дълго мълчание.
— Съжалявам. Не трябваше да го споменавам — смутено каза Доминик и наведе глава.
— Не, имаш право. Трябваше да си спомня.
— Знаеш ли, понякога той ми липсва. — Гласът й леко потрепери, очите й се изпълниха със сълзи. — Всъщност непрекъснато ми липсва.
— Знам.
Отново се умълчаха. Единственият звук беше бръмченето на хладилника, жуженето на фурната и равномерното потракване на ножа, докато Том режеше гъби. Той неочаквано го хвърли.
— Мисля, че трябва да пийнем нещо. В негова памет. Какво ще кажеш? В хладилника има „Грей Гус“.
— Добре. — Тя се усмихна, избърса с пръсти ъгълчетата на очите си, стана, отиде до хладилника и го отвори…
И изпищя!
Том скочи към нея. Доминик беше закрила устата си с ръка и сочеше хладилника.
И тогава Кърк видя ръка. Човешка. Държеше навито на руло платно.
15.
Планина Черни борове, близо до Малта, щата Айдахо
5-и януари — 15:09
Голямата фермерска къща и разпръснатите около нея постройки се намираха на широка поляна насред гората. До най-близкото шосе водеше черен път, дълъг три мили и широк колкото за една кола.
Виджиано лежеше в снега между дърветата и гледаше през бинокъла. Вече му беше студено и усещаше как влагата се просмуква в коленете на уж водонепроницаемите му панталони. Бейли беше до него, а от другата му страна лежеше шерифът Хенеси.
— Колко човека каза, че има тук? — попита Бейли.
— Между двадесет и двадесет и пет — отвърна Виджиано и се премести, понеже ръцете му изтръпваха. — За всяко семейство има спалня в пристройките. Всички се хранят и седят в главната сграда. Проклети извратени скапаняци! — Усети, че Хенеси се размърда неспокойно до него, и извади радиопредавателя. — Хайде, Васкес, влизай.
Двете групи по седем души напуснаха позициите си, където се бяха крили, излязоха от гората и затичаха към фермата. Прескочиха ниската дървена ограда — вече нямаше връщане назад, — бързо се приближиха до входовете на главната сграда и приклекнаха от двете страни на вратите.
Виджиано огледа къщата, търсеше следи от раздвижване, но не забеляза нищо, освен назъбени ивици олющена бяла боя — потрепваха на вятъра.
Отмести бинокъла към двете групи мъже. Всички командоси бяха облечени в черно и носеха каски, противогази и бронежилетки. На фона на белия сняг приличаха на големи черни бръмбари. Стъклата на каските им блестяха под лъчите на ниското следобедно слънце. Всички бяха въоръжени с автомати и пистолети, а един от всеки екип носеше и метален таран.