— Смяташ, че ръката принадлежи на някоя от жертвите на Търнбул?
— Колко отрязани ръце мислиш, че се подмятат из Лондон?
— Едва ли са много.
— Позна.
Кърк стана и отиде до прозореца. Долу минаваха две таксита. Лъскавите им черни покриви проблясваха в бледооранжево всеки път, когато уличните лампи ги осветяха. От другата страна на улицата, защитени от дебели железни прегради, с аристократично безразличие надничаха мрачните очертания на Британския музей. Гигантските лъвове от двете страни на главния вход неотлъчно стояха на пост.
— Не бива да правиш прибързани изводи — въздъхна Том. — Има и друга вероятност.
— Пак почна — измърмори Арчи.
— Убиецът на стареца може да не е крадецът на картината.
— Имаш предвид Ренуик, нали?
— Защо не? Знаем, че той действа заедно с Кристално острие и че те са убили оня старец. Ренуик има една ръка и вероятно харесва иронията да отреже ръката на някой друг като своя визитка.
— А картината на Белак?
— Открадната е от тях по негова поръчка.
— Да, но защо? — настоя Арчи.
— Белак ли казахте? — Доминик беше излязла от банята и стоеше на вратата. Лицето й беше бледо и в нея сякаш имаше нещо неземно. Контурите на слабото й тяло в червена рокля се бяха очертали на отворената врата. — Художникът?
Том и Арчи се спогледаха.
— Чувала си за него? — Дори Кърк беше смаян от поредния пример на енциклопедичните й познания за пазара на произведения на изкуството.
— Само името му.
— Откъде?
— През последните три години от живота си баща ти упорито търсеше картини на Белак.
— Какво?!
— Беше му станало мания. Убедена съм, че го спомена пред теб веднъж, за да види дали ще му помогнеш. Накара ме да претърся множество бази данни, файлове с вестници и списъци от търгове, за да открия нещо, но така и не успях. Накрая мисля, че се отказа.
— Ето откъде съм чувал името Белак — рече Кърк и бавно поклати глава.
— Но защо е искал да колекционира творбите му, по дяволите? — попита Арчи и вдигна снимката на картината от синагогата, за да наблегне на въпроса си.
— Не да ги колекционира — поправи го Доминик. — Търсеше една определена картина. Портрет на момиче. И каза, че това е ключът.
— Ключът за какво? — попита Арчи.
— Не знам — отвърна тя и сви рамене.
— Но Ренуик очевидно знае — огорчено отбеляза Том. — И сега ме дразни. Показва ми колко близо е до намирането на картината.
— Точно затова не трябва да му позволяваш да те въвлича в щуротиите си — заяви Арчи. — Оставил ги е в хладилника, за да се опита да те накара да се хванеш на въдицата. Ще изхвърлим ръката и ще се престорим, че не се е случило нищо.
— Нищо ли? — възрази Доминик. Очите й блеснаха. — Не можем да скрием такова нещо, Арчи. Някой е бил убит и може би сме в състояние да направим нещо.
— Вероятно. Но познавам Касий. Това е поредната му извратена игра. Късно е да помогнем на стареца с отрязаната ръка, но можем да помогнем на себе си. Том? Какво правиш?
— Обаждам се на Търнбул — отвърна Кърк. Вече бе вдигнал телефона и вадеше от портфейла си листчето с номера на агента.
— Не чу ли какво казах?
— Чух какво казахте и двамата. Доминик е права. Не можем да премълчим такова нещо.
— Ренуик си играе с теб. Не му обръщай внимание.
— Не мога, Арчи. Баща ми е замесен. И ако Ренуик иска нещо, което е търсил баща ми, няма да седя със скръстени ръце и да го оставя да го намери пръв. Няма да му позволя да ме прави на глупак. Не и отново.
17.
Планина Черни борове, близо до Малта, щата Айдахо
5-и януари — 15:30
Виджиано и Бейли забързаха между дърветата надолу, препъваха се непохватно, когато краката им затъваха в снега и се закачаха в скрити храсти. Най-после стигнаха задъхани до предната врата, където ги посрещна един от хората на Васкес. Беше махнал маската и шлема си. Лицето му беше безизразно.
— Насам, сър.
Поведе ги по коридор, отрупан с обувки и ботуши с различни размери и стари вестници, към голямата кухня, където ги чакаше Васкес. Дългата дъбова маса беше наредена за обяд. Около изоставено парче говеждо пъплеха хлебарки. Краищата му бяха започнали да мухлясват. Вонеше на разложение. Виджиано познаваше добре тази смрад. Воня на разложена плът.