Васкес кимна към вратата.
— Все още не сме проверили мазето.
— Мазето? — Виджиано се намръщи, бръкна в якето си и извади плана на сградата. Той го приглади на стената и го забоде с кабарчета — взе ги от някакъв стар календар. — Тук няма мазе.
— А на това какво му викате? — Васкес отвори една врата. Към мрака долу водеха тесни стълби.
Щракнаха фенерчетата си и тръгнаха по тесен тъмен коридор. Миризмата се засилваше с всяка крачка. Тук долу бе по-студено и по-влажно.
Васкес влезе в някаква стая в дъното на коридора, но веднага изскочи и изръмжа:
— Дано не сте обядвали.
Виджиано и Бейли влязоха. Вонята беше непоносима. Въпреки че се опасяваха от най-лошото, гледката пак ги изненада. В средата на помещението лежеше голямо куче — немска овчарка. Езикът му висеше от устата. Кафявата му козина беше сплъстена от кръв и гъмжеше от личинки. До него бяха проснати два окървавени питбула и мършав мелез с пръсната глава.
— Е, вече знаем защо не ни лаяха кучета — сухо отбеляза Васкес.
И насочи фенерчето си към пода. По сивия бетон бяха разпръснати месингови гилзи: блестяха като малки очи.
— Гилзи от М16. Изстреляли са няколко пълнителя. Не са искали да рискуват.
— Но къде са хората? — попита Бейли.
— Сър? — На прага зад тях се появи друг от хората на Васкес. — Намерихме още нещо.
Последваха го по озарения в зеленикава светлина коридор, после тръгнаха по друг и влязоха в още по-малка стая, където нямаше нищо, освен бюро, бутнато до стената. На пода нямаше гилзи, а купчини листове. Виджиано коленичи и взе един. Беше разписание на полетите за Вашингтон, окръг Колумбия.
На едната стена беше закован голям архитектурен план. Различни части на изобразената сграда бяха оградени с червено. Надписът в долния ляв ъгъл казваше всичко, което беше необходимо да се знае.
„Национален музей по криптология — Планове; Строителни чертежи; отоплителна и вентилационна система — 1933 година“.
— Нашите хора са. Няма съмнение. — Виджиано посочи плана и Васкес кимна. — Всичко е тук.
— Какво е това? — Васкес освети с фенерчето си ръждясала метална врата в отсрещната стена.
Приближи се до нея и насочи лъча към стъкленото прозорче.
— Пипнахме ги. — Васкес се обърна развълнувано. — Те са там, вътре. Има втора врата към стаята. Господи, натъпкани са като в консерва.
— Дай да видя. — Виджиано грубо го отмести и надникна.
— Живи ли са? — попита Бейли.
— Да. Една жена току-що ме видя.
— Какво казва?
— Откъде да знам, по дяволите? — озъби се Виджиано. — Те са зад две стоманени врати!
Ядосано отстъпи назад и Бейли също надзърна.
— Размахва ръце — Бейли се намръщи, — сякаш иска да ни каже да се махаме.
— Да отворим вратите — настоя Виджиано.
— Сигурен ли сте? — предпазливо попита Бейли. — Според мен жената не иска да ги отваряме. Може би трябва да доведем криминалистите.
— Няма значение какво иска — гневно отсече Виджиано. — Премръзнах от чакане навън!
— Сър, все пак първо трябва да проверим и да огледаме. Вероятно има причина да ни дават сигнали. Не смятате ли, че трябва да се опитаме да установим контакт и да разберем какво правят там?
— Очевидно е какво правят, по дяволите. Някой ги е заключил. И веднага щом ги измъкнем, ще се изкъпя. Васкес?
Васкес сви рамене, отключи първата врата и я отвори. Но преди да посегне към следващата врата, Бейли извика:
— Спри. — И насочи фенерчето си към прозорчето на втората врата, където беше опънато парче бял плат, на което с черен молив за гримиране беше надраскано съобщение.
„Ще ни убиете всички“.
— Какво е това, по дяволите… — започна Виджиано, но млъкна, понеже Васкес се закашля и се преви на две.
— Газ — задъхано каза той. — Бягайте… Газ.
Бейли го сграбчи за раменете и го повлече към изхода.
На излизане от стаята се обърна и видя, че жената е притиснала лице до стъклото на вратата. Очите й бяха огромни, кръгли и кървясали. В следващия миг се свлече на земята.
— Изведете всички — изкрещя Бейли и блъсна гърчещия се конвулсивно Виджиано нагоре по стълбите, през кухнята и коридора и отново навън. Останалите членове на екипа за спасяване на заложници също изскочиха на снега.