— Какво стана, по дяволите? — Шерифът Хенеси хукна, към тях.
— В къщата имаше клопка — задъхано отвърна Бейли, предаде Васкес на грижите на медиците и жадно загълта въздух.
— Клопка? — Хенеси озадачено погледна входа на сградата. — Каква?
— Някакъв газ. Сигурно е изтекъл, когато отворихме вратата. Господи, те са вътре! Умират.
— Не — извика отчаяно Хенеси и се облещи от страх и недоумение. — Уговорката ни не беше такава!
Бейли вдигна глава, мигновено забравил изтощението и възмущението си.
— Каква уговорка, шерифе?
18.
Кабинет по съдебна медицина, Ламбет, Лондон
6-ти януари — 03:04
Отрязаният крайник беше окървавен, ивиците мускули и прекъснатите кръвоносни съдове висяха като жици. Краят на лакътната кост стърчеше зловещо.
— Нараняванията определено отговарят на начина, по който е била отстранена ръката на жертвата. — Доктор Дерик О’Нийл я разглеждаше с мощна лупа. На ярката светлина на халогенните лампи на тавана ръката изглеждаше изкуствена и направена от восък, сякаш беше изтръгната от манекен на витрината на магазин. — Анализът на ДНК ще ни покаже със сигурност. Трябва да получим резултатите до няколко часа.
Прозя се. Явно все още съжаляваше за топлото легло, от което го беше вдигнал Търнбул.
— Ръката е забележително добре запазена — продължи О’Нийл и вдигна глава. — Къде я намерихте?
Носът на съдебния лекар беше голям и крив. Лицето му беше обрасло с гъста жилава остра брада, а малките му зелени очи бяха защитени от грамадни очила с черни рамки, които беше вдигнал на челото си, но плъзгаше на носа си, когато се наведеше.
— В хладилника на един човек.
— Звучи логично. — О’Нийл отново се прозя. — Но въпреки това е странно. За кого казахте, че работите?
— Не съм казал и е по-добре да не знаете — заяви Търнбул. — А това? Можете ли да направите нещо? — И посочи вътрешната страна на ръката: там кожата беше одрана и бе останал червеникаво-синкав правоъгълник.
Лекарят плъзна очилата на носа си и се наведе, за да види по-отблизо.
— Какво е имало тук?
— Татуировка.
— Формата е странна. Каква татуировка?
— От концентрационен лагер.
— О! — възкликна О’Нийл и Търнбул видя, че най-после се е разсънил напълно.
— Искам да знам какво е пишело.
Докторът всмукна въздух през зъби.
— Това може да е сложно. Много сложно. Зависи дълбочина е.
— Какво имате предвид?
— Кожата се състои от няколко пласта. — О’Нийл взе химикалка и лист, за да илюстрира обясненията си. — Епидермис, дерма и хиподерма. Обикновено мастилото на татуировката се инжектира под епидермиса в горния слой на дермата. Ако искате вярвайте, но операцията е деликатна и изисква умения. Трябва да се направи достатъчно дълбоко, за да остане за постоянно, но не чак толкова много, че да нарани чувствителните пластове отдолу.
— Мислите ли, че тази операция е била направена деликатно? — Търнбул се изсмя глухо.
— Не — призна О’Нийл. — Доколкото знам, нацистите са използвали два основни метода за татуиране. Първият е бил с метална пластинка със сменяеми игли. Притискали я в плътта и после натърквали раната с боя.
— А вторият?
— Вторият е бил още по-жесток. Разрязвали са плътта с писалка с мастило.
— Това едва ли изисква кой знае какви умения.
— Не. И означава, че раната е по-дълбока от обикновено. Разбира се, с времето мастилото прониква навътре в дермата, може би дори в лимфните клетки, и това също може да ни помогне да възстановим написаното. Но дори в такъв случай, ако хората, направили това, са пробили хиподермата, е малко вероятно да намерим нещо.
— Пробили ли са я?
О’Нийл се вгледа внимателно в раната.
— Всъщност онзи, който го е извършил, е бил доста сръчен. Татуировката е направена със скалпел, проникнал в горния пласт.
— Тогава може би ще възстановите нещо?
— Да, възможно е. Ако белегът е достатъчно дълбок, написаното ще се покаже. Но ще отнеме време.
— Не разполагате с време, докторе. Казаха ми, че сте най-добрият съдебен дерматолог в страната. Искам да направите чудо с тази ръка. Ето телефонния ми номер. Обадете ми се веднага щом разберете нещо.
Втора част
По време на война първата жертва е истината.
19.