Елена Вайсман се приближи до прозореца и дръпна завесата. От тежкия плат се разнесе гъст облак прах и затанцува на лъчите на слънчевата светлина, която се мъчеше да проникне през изцапаните стъкла.
— Госпожице Вайсман… — започна Търнбул, но тя не му обърна внимание.
— Открих я случайно.
И отиде до библиотеката, където имаше само една книга. Натисна я. Средната секция на библиотеката изщрака и леко помръдна.
Кърк усети, че Арчи се скова.
Елена дръпна библиотеката и я отвори. В стената зад нея имаше зелена врата. Елена сложи ръка на дръжката, после спря и унило им се усмихна.
— Странно, нали? Обичаш някого през целия си живот. Мислиш, че го познаваш. И изведнъж откриваш, че всичко е било лъжа. — Гласът й беше монотонен и безчувствен. — Изобщо не си го познавал. И това те кара да се запиташ за себе си. Кой си всъщност. За всичко. — Тя махна с ръка. — Това е… това е… Направо не знам.
Кърк почти се насили да спре да кима в знак на съгласие, защото тя красноречиво беше описала чувствата му, когато бе разобличил Ренуик. Тогава беше загубил не само приятел и наставник, но и част от себе си.
Елена Вайсман отвори вратата и тримата се приближиха.
— Господи! — прошепна Арчи.
Видяха малка стая, метър и петдесет на метър и петдесет, без прозорци. На отсрещната стена беше заковано огромно знаме със свастика, толкова дълго, че платът се разстилаше по пода като края на булчински воал. Вляво имаше манекен, облечен в черната униформа на СС. Безликото бяло лице изглеждаше зловещо на слабата светлина. Вдясно имаше метални лавици, отрупани с невероятно разнообразие от нацистки предмети — пистолети, снимки, кортици, карти за самоличност, книги, значки, брошури и ленти за ръкави.
Търнбул чак подсвирна и на Том мигновено му се прииска да не го беше правил, защото звукът му се стори странен и неуместен.
— Не сте ли знаели за това? — попита Кърк.
Елена поклати глава.
— Баща ми се заключваше с часове в кабинета си. Мислех, че чете. Сега знам защо. Влизал е тук.
— Може да е било посттравматичен интерес — предположи Том. — Нездраво занимание, което се е дължало на случилото се с него. Стрес, шок… Те карат хората да правят необясними неща.
— И аз се надявах и се молих да е така… — каза Елена Вайсман, — докато не видях ето това.
Взе една снимка от най-горната лавица, излезе и отиде до прозореца. Том и Търнбул я последваха. На снимката имаше трима млади мъже, облечени в есесовски униформи. Изглеждаха сериозни, дори малко високомерни.
— Нямам представа кои са другите двама, но този в средата… Това е баща ми. — Гласът й вече беше напълно безизразен.
— Баща ви? Но той е с… — Кърк млъкна, като видя огорченото й изражение. — Кога е правена?
— Мисля, че през 1944 година. На гърба е написано нещо, но не го разбирам. Написано е на кирилица.
Търнбул надникна над рамото на Том и каза:
— Декември. На руски е.
— Знаеш руски? — учуди се Кърк.
— Малко. — Очите на агента се стрелнаха към Елена и Том кимна с разбиране. Търнбул очевидно не искаше да обсъжда това пред цивилен гражданин.
— Том, трябва да вземем това — обади се Арчи от вратата на килера. Беше разкопчал куртката на манекена и бе смъкнал фуражката.
— Защо? — попита Търнбул.
— Виждал ли си такова нещо? — Арчи посочи кръглата кокарда, на която беше изобразена свастика с дванадесет вместо с традиционните четири линии оформени като есесовски мълнии. — Аз не съм.
— Мислиш, че Лаше може да помогне, така ли? — попита Кърк.
— Ако ни приеме — отвърна Арчи.
— Кой? — попита Търнбул.
— Волфганг Лаше — обясни Том. — Беше един от най-големите търговци на военни реликви. Униформи, пистолети, саби, знамена, медали, дори самолети и кораби.
— Беше?
— От години живее уединено на последния етаж на хотел „Тримата крале“ в Цюрих. Завършил е право. Прочу се със съдебните си дела срещу германски, швейцарски и дори американски компании заради участие във военни престъпления.
— Какви военни престъпления?
— Обичайните. Използване на робски труд в оръжейни фабрики. Финансова помощ за нацистите през войната. Подпомагане на холокоста.