— Елате горе. — Равинът посочи тясно вито стълбище. — Искам да ви покажа нещо.
Стълбите водеха към сводесто помещение. През прозорците, вградени високо в белите стени, струеше бледа утринна светлина. Тук нямаше графити, а дървени шкафове с витрини. По плочките на пода бяха разхвърляни рисунки с цветни моливи, маслени и водни бои. Някои бяха накъсани на парчета, други — смачкани на топки. Всички бяха покрити с мръсни черни отпечатъци от ботуши.
— Тук имаше постоянна изложба на рисунки на деца от „Терезин“, транзитен лагер близо до синагогата. Там са държали цели семейства, преди да ги закарат с кораби на изток — обясни Шпигел. — Във войната има някаква ужасяваща невинност, когато е видяна през очите на дете.
Кърк плавно пристъпи от крак на крак и не каза нищо. Знаеше, че каквото и да смотолеви, ще е неуместно. Равинът се усмихна тъжно и продължи:
— Ще го превъзмогнем така, както сме се съвземали от много по-лоши неща в миналото. Елате. Искам да видите това.
Приближи се до позлатена рамка, висока шестдесетина и широка тридесет сантиметра, закована на отсрещната стена. Измазаният с хоросан камък се виждаше там, където би трябвало да има картина.
— Изрязали са я — някак замислено каза равинът и прокара пръст по ръба на рамката. — Затова ви помолих да дойдете. — Шпигел за момент замълча. — Можели са да я оставят, ако са искали само да я повредят или унищожат. Защо им е, как мислите?
— Не зная — отвърна Том. — Хората обаче, които правят такива неща, не ме поразяват като почитатели на изкуството.
— Особено на творба от този художник — съгласи се равинът.
— От кого е?
— Малко известен художник, евреин. И все пак той е скъп за нас, защото е живял тук, в Прага, преди нацистите да го убият. Карел Белак.
— Белак?! — Кърк го погледна озадачено.
— Чували сте за него? — Шпигел като че ли се изненада.
— Да, името ми е познато. — Том кимна, опитваше се да си спомни къде го е чувал.
— Невероятно. — Равинът поклати глава. — Мислех, че никой не знае за Белак.
— Повечето хора не го знаят — съгласи се Кърк. — Имате ли снимка на картината?
— Да. Направихме я преди няколко години за застрахователната компания. Казаха, че картините му не се търсели от колекционерите.
— Така е, доколкото ми е известно. — Том разгледа снимката. Картината беше в относително лошо състояние и изобразяваше вътрешността на синагогата. Той пъхна снимката в джоба си. — По-скоро е талантлив любител и… — И млъкна, защото в стаята влязоха двама чешки полицаи и заоглеждаха накъсаните рисунки.
— И?
— Може ли да отидем на по-уединено място?
— Защо?
Том кимна към ченгетата.
— А, да. — Шпигел въздъхна. — Елате с мен.
Поведе Кърк надолу по стълбите. Минаха през централната част на синагогата и стигнаха до дървена врата. Равинът я отключи и влязоха в малка градина. От всички страни се извисяваха стените на съседните къщи. Земята беше някак нагъната на хълмчета и падини и осеяна с тъмни силуети. Няколко дървета се издигаха към късчето синьо небе горе, голите им клони леко се поклащаха на ветреца и от време на време стържеха по стените като пръсти на скелет.
— Какво е това място? — шепнешком попита Том: неизвестно защо реши, че не бива да говори на висок глас.
— Старото еврейско гробище.
Кърк изведнъж осъзна, че тъмните силуети, разпръснати пред него и наклонени под всевъзможни ъгли като пияници, всъщност са надгробни плочи с най-различна форма и размери. Някои подпираха други, трети лежаха на земята. Изглеждаха така, сякаш са пуснати от голяма височина, дори хвърлени като семена. Бяха наблъскани толкова нагъсто, че калната влажна пръст между тях, където сутрешният скреж се бе разтопил, едва се виждаше. Том беше сигурен, че ако бутне някоя, всички ще паднат като огромни плочки от домино.
— Стотици години това е било единственото място, където градската управа ни е позволявала да погребваме мъртъвците си. Затова всеки път, когато гробището се е напълвало, е полаган нов пласт пръст и се е започвало отново. Някои твърдят, че е на единадесет нива.
Кърк коленичи до най-близката плоча. Върху олющената повърхност на камъка беше надраскана свастика. Той вдигна глава и озадачено погледна равина. Шпигел примирено сви рамене.
— Войната свърши отдавна, но за някои борбата продължава. — Равинът поклати глава. — А сега, господин Кърк, кажете ми — какво знаете за Карел Белак?