— Аз те скарах… с твоите. Извинявай. Увлякох се. Миша започна да се държи като последния страхливец, а ти също стана много предпазлив.
Тя изведнъж се надигна на лакти и ме погледна — на лунната светлина кожата й беше станала сребристоматова. Плесна се по устните.
— Какво има?
— Аз съм глупачка. Защо говоря за него? Знам, че мъжете не обичат това…
— Ох, колко си осведомена… Говори, все ми е едно.
— Не, няма повече. Аз и не искам да чувам за него повече. Още по-малко пък — да говоря. Наистина ли ти харесвам?
— Да.
— Илан казваше, че функционалите рядко имат отношения с хората. Дълготрайни отношения. Помниш ли какво казваше Вълшебника в „Обикновено чудо“? Че жена му ще остарее и ще умре, а той ще продължава да живее…
— Откъде си такава умна? Може и ти също да си функционал? Функционал-библиотекар?
— Не бих се отказала… — Настя прекара ръка по корема ми. — Това сигурно е интересно.
— На най-горния етаж ще имам библиотека — казах. — Тоест вече имам, но е празна. Ако сега се договорим с функционалите… какви ги приказвам! Ще се договорим, естествено! Ще можем да направим такава библиотека! И ще ги помолим да те направят функционал.
— Нима това е възможно?
— Нали все по някакъв начин го правят… — Протегнах ръка и докоснах гърдите й. — Не, не искам да си библиотекарка. Ще си развалиш зрението и ще започнеш да носиш очила. И постоянно ще ходиш, заровена в някоя книжка.
— А аз ще си свалям очилата. И ще ходя, заровена в теб. Ето така…
Тя меко се отпусна върху мен. Целуна ме по устните, по шията, по корема, започна да се спуска надолу.
— Настя, дори функционалите се уморяват… — казах аз с трагичен шепот.
— Сега ще видим…
— Това… не е честно… — Впрочем след секунда възкликнах. — Не, а това е още по-нечестно!
Настя тихо се засмя. Погледах известно време на фона на небето силуета й, обгърнат от лунна светлина и морски вятър, ту повдигащ се, ту отпускащ се над мен. После усетих как се учести дишането й, хванах я за дланите, стиснах ги. Надя въздъхна, едва чуто застена и се притисна към мен, тялото й още се тресеше от меки вълни, но тя не спираше и дойде моят ред да застена от най-древната и силна от насладите.
— Ти подриваш бойния ми дух… — казах аз малко по-късно. — Предстоят ми сложни разговори, а аз ще се усмихвам блажено и ще отговарям неуместно…
— Тогава се стегни…
— Аха. — Приседнах. Беше ми тревожно. Пустинният плаж, луната в чистото небе, замиращите отблясъци във вълните, красивата девойка до мен — какво друго можеше да желае човек? Увереност в утрешния ден, навярно… — Ще се изкъпем ли?
— Да вървим.
Тя се надигна с лекота. И ние хукнахме по пясъка към водата — точно като в евтините филми.
— Имай предвид, че изобщо не знам дали те обичам или не! — извика Настя, хвърляйки се във водата. — Аз… Не… Знам!
— И аз! — извиках.
И това беше истина. Но именно защото не се бояхме да говорим за това, тази истина изживяваше последните си дни.
Дойдоха при нас сутринта.
Събудих се от разнасящото се отдолу чукане по вратата. Чукането не беше силно или заплашително, не беше дори настойчиво. Но бе непоколебимо. Чук-чук. Дълга пауза. Чук. Отново пауза. Чук-чук.
Който и да беше това, той стоеше до вратата и бавно почукваше по нея. Той имаше много време — цялото време на света — и страшно много търпение. Повече, отколкото е отпуснато на хората.
Настя също се събуди и седна в леглото. Погледна ме тревожно.
— Облечи се — казах й аз. — Котя беше прав, таймаутът ни свърши.
— Ще ни нападнат ли?
— Не, какви ги говориш! Със сигурност са измислили някакво предложение. — Погалих я успокоително по рамото. — Някакви изисквания към мен и към теб… Разбира се, ще се пазарим. Ще обещаем да не им пречим… Само че, моля те, бъди искрена! Те ще почувстват лъжата!
Чук. Чук-чук.
Чукаха по московската врата — тя даваше най-желязното ехо. Жалко. Бих предпочел почукване от Кимгим и посещение на Цай.
— Ще бъда много убедителна. — Настя стана и започна бързо да се облича. Бели панталони, бяла блузка с къси ръкави — летни дрехи, нелепи в есенната Москва. — Знаеш ли, малко ме е страх.
— Всичко е наред — намигнах й аз. — В лошото холивудско кино добрите винаги побеждават.
— А ние добрите ли сме?
— Възможно най-добрите — казах аз, обувайки дънките си.