— Кириле…
— Да?
Настя поклати глава:
— Не, нищо. После ще ти кажа.
Улицата все още беше пуста, както са пусти московските улици в шест часа сутринта, когато пада първият сняг. В малките градчета хората стават и лягат рано. Само в Москва, заспиваща след полунощ, на утринните зимни улици цари пустота.
Наталия Иванова стоеше до вратата. Леко облечена, с протрити дънки, грубовата блуза — огромни червени рози на черен фон, с олющени маратонки. Я, наистина ли работеше на Черкизовския пазар? Валеше лек снежец, който беше поръсил косите на Наталия.
— Мога ли да вляза? — попита тя.
— А ако откажа?
— Това още повече ще усложни нещата — отговори сериозно Наталия.
— Ами… влизай.
Следвайки ме (не ми се искаше да се обръщам с гръб към нея, но още по-малко желаех да демонстрирам страх), Наталия се качи на втория етаж. Огледа се и попита:
— А къде ти е приятелката?
— Прави закуската. — Побутнах един от столовете към Наталия. — Сядай.
— Благодаря. — Тя седна, наведе се над масата и облегна брадичка на дланта си. Гледа ме известно време. После едва забележимо се усмихна и ми намигна: — Е, какво, забърка ги разни?
— Забърках ги — казах аз покорно.
— Нищо. Все нещо ще измислим. — Тя стана сериозна. И веднага изрече с упрек: — Кириле, що за бесове са се вселили в теб? Откъде е тази надменност? Ти отвори проход към Аркан — за втори път в цялата история на вашия свят. Браво на теб, не споря. Това е… да го кажем така — енергетично сложен процес. Все едно да плуваш срещу течението. Добре, ти се справи. Посрещнаха ли те? Посрещнаха те. Направиха ти великодушно, прекрасно предложение — да ни станеш равен. Да станеш един от нас.
— От вас?
— Кириле, няма защо да те лъжа сега, ти сам си разбрал всичко. Да, аз съм от Аркан. Работата ми е да внедрявам функционали.
— Защо го правите? — попитах. — Това, че експериментирате — ясно е защо. Но за какво сме ви ние? За компания? Прислуга от аборигени? Защо именно аз? Защо не честолюбивият политик Дима или бизнесменът Миша?
— Не си ли разбрал? — попита Наталия с искрено учудване. — Ами, знаеш ли, Кириле… Не, сега няма да ти давам обяснения. Първо трябва да се изясним.
— Ами изяснявай се — промърморих аз. — Какво, пак ли ще взривите бомба?
— Имаме си и други методи — каза Наталия. Без да ме заплашва, просто ме информираше. — А относно бомбата… трябваше да проверим дали вашата технология е способна да навреди на нашата… Кириле, какво да правя с теб?
— Предполагам, че можеш да направиш с мен каквото си поискаш?
— Да — каза тя простичко. — Така че зарежи намерението си да се пазариш. Както реша, така ще стане. Трябва да си благодарен, че ти симпатизират…
— Благодаря — казах мрачно аз.
— Няма да ходиш в Аркан. Във всеки случай — през близките десет години — усмихна се Наталия. — За да не се изкушаваш, ще бетонираме вратата и прозореца.
Запазих печално изражение на лицето, но вътре в мен веднага се разтопи ледена буца. Все пак бях прав! Функционалите не възнамеряваха да ме унищожат! Бях им нужен. Е, или симпатичен.
— И като обществено порицание си под домашен арест. Да речем… за година. Нали? Ще ти доставят продукти. Що се отнася до излизането от кулата… — Наталия изведнъж отново се усмихна с кранчетата на устните си — със сякаш фалшива, но кой знае защо предразполагаща усмивка. — Ех! Да става каквото ще! Оставям ти изхода към Резервата. Иначе тук съвсем ще се вкиснеш. Съгласен ли си?
— Да — бързо казах аз.
— Ще се извиниш на Андрей Петрович. — Наталия укорително ме заплаши с пръст. — Как може така? Да се възползваш от отдалечеността му от функцията, да се сбиеш, да му нанесеш телесни повреди. Не е хубаво! При това подриваш авторитета на полицаите като цяло.
— Извинявам се — казах. — Всъщност ми е много неудобно. Той е толкова… интелигентен човек. С удоволствие ще се извиня.
Горе издрънча някакъв съд. Погледнах към стълбите. Наталия — също. След което въздъхна:
— А сега най-сложното…
— Тя остава с мен — бързо казах аз.
— Кириле, всичко си има граници. Включително и нашата снизходителност. Напразно си взел девойката от Нирвана, точно там й беше мястото. В края на краищата, можеше да я върнат след някой и друг месец. След като се вразуми.
— Значи вината е моя, не нейна.
— Първо, тя е участвала в онези нелепи терористични изпълнения. — Наталия демонстративно сгъна пръст. — Второ — укривала е избягала престъпничка. Трето — нарушила е обещанието да не разгласява и да не пречи, давано от всеки човек, който узнае за функционалите. Четвърто, в отговор на предложението да се покае е заявила, че ще продължи дейността си. И пето, което е най-неприятното — нападнала е функционал! Функционал-полицай, изпълняващ задълженията си.