Наталия гръмко удари с длан по масата.
— Това повече няма да се повтори — казах. — Никакъв тероризъм, никакво укриване. И тя ще се покае. И ще се извини на Андрей Петрович.
— Кириле, не сме в детската градина — поклати глава Наталия. — „Извинявайте, няма повече да правя така“ — и после пак бели. Не, Кириле. Въпросът с Настя вече е решен.
Почувствах, че започвам да се разгорещявам. И сложих ръка върху дланта й, притискайки я към масата.
— Настя няма да ходи никъде — заявих аз. — Това е. Точка. Баста. Край.
Наталия се намръщи. Лицето й се загрози още повече.
— Така и предполагах, че по този пункт ще бъдат най-големите усложнения… За какво ти е бившата държанка на дребен бизнесмен? Какво, малко ли са жените за теб? Избери, която си поискаш! Опитни курви, порядъчни жени и майки, наивни малолетни — погледни през прозореца, цели стада си въртят задниците!
— Избрал съм си.
— Въпросът вече е решен, Кириле — каза Наталия. И аз изведнъж осъзнах, че тя е наблегнала на думата „вече“.
— Настя! — извиках, скачайки. — Настя!
Никой не ми отговори.
— Но ще ти направя отстъпка — продължи Наталия, сякаш не забелязваше поведението ми. — Тя няма да ходи никъде.
Хвърлих се към стълбите, изтичах на втория етаж. Вратата на кухнята беше отворена.
Настя лежеше на пода до печката. В тигана бавно загаряха бърканите яйца — с някакво ъгълче на съзнанието отбелязах, че са направени като за деца, във вид на весела муцунка с очи-жълтъци и ивица бекон вместо усмихваща се уста. Металическата шпатулка, с която Настя се е готвела да прехвърли яйцата в чинията, беше отлетяла в ъгъла на кухнята.
Когато се наведох над Настя, в очите й все още имаше живот. Живот и страх — те винаги са неразривно свързани. Стори ми се, че ме позна. Стори ми се дори, че се зарадва. Но в следващия миг в очите й дойде смъртта и отнесе със себе си страха.
Поклатих глава.
Не!
Как така? Та това е моят дом. Моята крепост. Дори при глупавата бабичка Бела прислугата се изцели за броени минути. Аз съм митничар. Аз съм почти военен. Изцелих се, когато целият ми корем беше смазан на кайма. А тук дори няма рани.
— Настя! — извиках аз. — Не умирай!
Разтърсих я за раменете, прекрасно разбирайки, че вече е мъртва. Беше се държала поне минута, след като сърцето й е спряло. Паднала е… изпуснатата шпатулка беше издрънчала над главата ми… Защо не е извикала? Не е можела? Или не е поискала? Не е извикала. Но е живяла още поне минута, чакайки да дойда.
— Живей! — заповядах аз. — Живей!
Сложих ръце на гърдите й. Представих си как от пръстите ми излизат невидими токове, задействащи сърцето… Как удря заряд, подобен на синята мълния на дефибрилатор…
Трябва да се получи.
Нали?
Но нищо не ставаше.
Сърцето беше спряло и девойката беше умряла. Никаква мистика.
— Тя е мъртва — каза Наталия. Гледаше ме замислено, застанала на вратата.
— Съживи я! — извиках.
— Не.
— Не можеш? Или не искаш?
— Не искам — призна си Наталия. — Нали ти казах: има неща, които не прощаваме. Нападението срещу полицай е едно от тях. Успокой се. Всичко свърши.
— Спокоен съм — казах аз, гледайки Настя.
— Чудесно. Тази девойка вече е имала трима мъже — още преди да навърши деветнайсет. За какво ти е такава? Не си глупак, нали няма да тръгнеш да ми разправяш, че между вас е имало любов? Нямаше любов, само секс. Нарочно не ви безпокоих през нощта, оставих те да се позабавляваш.
— Ти защо… така грубо? — попитах, гледайки Наталия.
— За да разбереш, че можем да бъдем и груби. — Тя присви очи. — Това момиче не ни е нужно. А теб ни се иска да те запазим. Ако преглътнеш случилото се, ще останеш с нас. Ако не — ще се присъединиш към нея.
— Значи така?
— Точно така.
Прекарах длан през лицето на Настя, затваряйки очите й. Поправих измъкналата се от панталона й блузка. Станах. Оплаках се на Наталия:
— Не разбирам защо тя изтърси онова. Че е по-добре да умреш изправен. Нали полицаят се съгласи да ни даде шанс… Излъгал ли е?