И постепенно процесът се изглажда! Зверчетата в любимата ви клетка се чувстват прекрасно. Те са избегнали чумната епидемия от клетка номер осем, където сте престанали да събирате боклука; не са измрели от скорбут като обитателите на клетка двайсет и пет, където сте провели експеримент с внедряването на нова храна; не са се самоунищожили с ядрено оръжие… Не, не, извинявайте, какво ядрено оръжие, нали говорим за мишки!
Процесът се изглажда.
Сега сте сигурни, че рано или късно ще отгледате популация от симпатични и щастливи мишки.
Пък макар и в една избрана клетка.
— Какъв трябваше да стана? — попитах аз Наталия.
— Аха — каза тя. — Все пак загря… Не знам, Кириле. Не е в моята компетентност. Аз съм акушер-гинеколог, нали си спомняш?
— Акушер-гинеколозите не само помагат при раждане.
— Да, налага им се и да правят аборти. Но не ми съобщават защо на някои трябва да им се помага да се родят, а на други — напротив. На самата мен ми е жал, знаеш ли… — Наталия се огледа и въздъхна. — Тук при теб беше уютно. Веднага си личеше свестният човек… жалко. Жалко, Кириле.
Тя вдигна ръка — и я прекара по дължината на стената.
Отначало по мазилката се заизвива тънка пукнатина. После нещо изхрущя в стената, от пукнатината се посипа червеникава тухлена прах — сякаш оттам преминаваше зъбат стоманен червей.
Усетих пробождане отдясно, под ребрата. Кратко и остро. Болката избухна и веднага угасна.
Наталия присви очи и замахна с ръка, сякаш дирижирайки невидим оркестър.
Кулата се разтърси — сякаш самата земя под нея се огъваше, неспособна да понесе тежестта на пет свята. Изглеждаше, че всяка тухла в стената подскача, опитвайки се да се задържи на мястото си.
Дъхът ми секна и аз рухнах на пода. С усилие се задържах на колене, опрял ръце в пода. Чистите жълти дъски потъмняваха пред очите ми, покриваха се с мрежа от пукнатини, изкривяваха се и се издуваха.
— Виждаш ли, Кириле — произнесе наставнически Наталия, — невинаги се удава да умреш изправен.
Тя разрушаваше кулата! Нямаше власт над мен, но това нямаше значение. Можеше да унищожи функцията ми.
А когато изчезнеше функцията ми, щях да умра и аз.
Опитах се да се изправя. Успях — зданието все още се държеше, значи и аз все още бях функционал. Даже направих няколко крачки към Наталия. Да се протегна… да я ударя… да се вкопча в гърлото й…
Жената се засмя и удари с ръка във въздуха. Витата стълба зад гърба й сякаш се взриви — дървените перила излетяха във въздуха и се пръснаха, чугунените колонки се посипаха с грохот, централният стълб се изкриви, сякаш се разтопи от жегата.
Болка прониза гърба ми като огнено жило, разнесе се като ручеи по ребрата ми. Завъртях се, опитвайки се да избягам от терзаещия гърба ми огън, и паднах по гръб, право в краката на Наталия.
Тя се наведе над мен, погледна ме в очите и попита:
— Как си, Кириле? Държиш ли се?
Най-страшното беше, че в гласа й нямаше жестокост, злорадство, садистична възбуда, презрение. Напротив — съчувствие и само мъничко любопитство. Вкарвайки на нищо неподозиращата мишка смъртоносен токсин, експериментаторът може искрено да обича животните…
Най-важното е да се успокоя. Да прогоня от душата си лепкавия страх.
Тя е по-силна. Тя умее да превръща хората във функционали и да ги лишава от функцията им. Но не всичко се определя от силата. Група младоци начело с Илан са успели да пленят функционала Роза, тъй като тя по своята природа не е боец. Аз успях да победя полицай, защото бях по-близо до своя център на сила — кулата.
Сега съм в самата кула. Разпадаща се, но все още на мястото си. Тук се изцелих след смъртоносното раняване. Ще ми помогне ли това? Не… Какво още? Всяка нощ кулата се променяше съобразно моя вкус. Когато имах нужда, тръбите в кулата се пръснаха. Може ли да помогне това?
Да.
Ако кулата ми се подчини.
Не знам какви сили карат кулата да се преобразява. Изглежда, тя не обича да прави това „пред свидетели“. Но сега тя загива.
— Ти нападна… митничар — изтръгна се от мен. — Ти също нарушаваш… законите на функционалите. Аз мога… да се защитавам.