Изглежда, тези думи се сториха забавни на Наталия.
— Моля. Защитавай се.
Тя плесна с ръце — и стъклата на прозорците се пръснаха с печален звън. Вдигна ръка — сякаш хващайки нещо невидимо зад мен. Помръдна я.
От тавана се посипаха бели люспи мазилка. Право над мен се появи процеп в тавана.
Притъмня ми пред очите. Сякаш стиснаха черепа ми с кристален обръч.
В този момент висящата на кабел лампа избухна в ослепителна светлина, стъклената колба се пръсна на парченца и кабелът започна да се точи надолу. Разбрах какво става едва когато тънките мустачки, между които с бял дим догаряше волфрамовата спирала, се впиха като змийски език в шията на Наталия Иванова.
Акушерката запищя, извивайки се в дъга. Кабелът продължаваше да се спуска, увивайки се около гърлото й. /Дръпна се нагоре и краката на Наталия се отлепиха от пода.
Изправих се. Залитнах, но най-острата болка вече ме беше напуснала.
Лицето на Наталия стремително почервеняваше. С отчаяно усилие тя успя да вмъкне длани в примката и леко да разхлаби смъртоносното менгеме. А пронизващия тялото й ток сякаш вече изобщо не го забелязваше.
— Това се вика ласо… — казах аз, гледайки я. — Ето как ставало!
— Престани! — извика Наталия.
Засмях се. Наистина ми беше смешно. След като беше убила Настя, след като хладнокръвно беше започнала да убива мен — просто „пусни ме“?
— Кажи „моля те“.
— Моля те!
— Кажи „повече няма да правя така“.
Очите на Наталия просветнаха. Кабелът я вдигаше все по-високо и по-високо към тавана.
— Идиот! Ако аз умра… всичките ваши функции са вторични към мен! Кулата така или иначе ще рухне! Стотици функционали ще станат обикновени хора!
— Чудесно — казах аз, клатейки глава. — И ти реши, че това ще ме огорчи?
— Ще ти позволим да останеш функционал! — извика тя.
— Умри, твар! — простичко отговорих аз. — Умри, а ние ще станем хора.
— Никой… няма… да ви позволи… — изхриптя Наталия. — Кураторът… ще поправи…
И издърпа ръцете си от примката.
Таванът над нея се разкъса, отвори се лакома бетонна уста — потрепваща, чакаща. Арматурните железа стърчаха като криви ръждиви зъби. Кабелът се вмъкваше в процепа, вдигайки акушерката между готовите да се съберат части на тавана. Ръцете на Наталия се вдигнаха и се размахаха във въздуха. Разделиха се, разкъсвайки нещо. Смачкаха невидима за мен цел.
Кулата застена. От стените навътре се посипаха тухли. Подът се надигна и започна да се вълнува. Сияещото слънце над Резервата помръкна, а прозорецът към Земя-17 се обгърна от глуха сива пелена.
В този миг усетих тъгата и нежността, с която нещо голямо, могъщо и умиращо гледа към мен. Така разглежда детските си снимки старецът на преклонна възраст, в чиято душа вече не е останало място за съжаление и горести. По тялото ми като остър разряд премина гъделичкащо пробождане, нещо се опъна и се скъса като струна.
Функцията ми умираше и прекъсваше връзката си с мен.
За няколко разтеглили се до безкрайност секунди всичките ми чувства се изостриха до крайност. Чух хрущенето на шийните прешлени на Наталия и бученето на електричката, напускаща платформата на „Северянин“. Видях как на челото на умиращата акушерка избива пот и как блести оптиката на телеобективите, гледащи към моята кула откъм Останкинската, издигаща се в безкрайно далечния Аркан. Надуших горчивата миризма на пържещите се върху печката яйца и вонята на застоялото месо, от което при метростанция „Алексеевска“ правеха дюнери. Почувствах соления вкус на кръв върху устните си и киселия електрически разряд, пронизващ тялото на Наталия. Усетих как върху косата ми като прашни снежинки падат парчета мазилка от тавана и колко еластично се блъскат в Земята ботушите на войника при Вечния огън.
Имаше и още нещо. Замайващо, непривично, непредназначено за обикновените хора. Нещо, подобно на спомени, само че с друг знак. Смесица от цветове, звуци, миризми, вкусове, усещания.
… Кажете, Дмитрий, а как е прието при вас… разгребвам с ръце сивата пелена, усещането е сякаш плувам в пача… тежка металическа походка, звънтящи крачки… нетърпима отровна горчивина разяжда устните ми… почти непоносима тежест, не мога да я удържа…
Светът стана нетърпимо ярък и обидно малък. А после се сви в една точка — в мен. Тялото ми натежа, залитнах.
Трудно е отново да станеш човек. Почти толкова трудно, колкото и първия път. Откъсвайки се от уюта и безопасността на майчината утроба, от безтегловното реене в тъмната топла влага — да вдишаш неумело за първи път горчивия въздух, да усетиш в пълна степен притеглянето на Земята — и горчиво да крещиш от обида и изумление.