Моторът ръмжеше, от климатика към нас духаше топъл въздух. Някъде в далечината затракаха колелетата на електричка. По моста вече се движеше поток от коли — градът се пробуждаше. Започваше новият ден.
Котя ме гледаше строго и огорчено.
— Защо, Котя? — попитах.
— За теб това вече няма значение — каза той с горчивина.
И изстреля ръката си, стискайки ме за гърлото. Само дясната си ръка — но почувствах хватката му, сякаш са я хванали с ковашки клещи. Пред очите ми притъмня, светът се завъртя в прощален валс.
— Колко ми е мъчно… — долетя от пустотата приглушеният глас на Котя.
С последно усилие, в което нямаше никаква мисъл, нанесох безпомощен удар с дясната си ръка, целейки се някъде в главата или шията му. Котя направи небрежен жест, сякаш пропъждайки муха — и аз разбрах, че това леко движение би трябвало да строши всичките кости в ръката ми…
Не ги строши.
Това беше тежка, мощна блокада, но аз я пробих. И неловко стиснатият ми юмрук уцели Котя по брадичката.
Последствията бяха същите, сякаш Константин Чагин са го ударили по мутрата с топор. Ръката му просто беше пометена от шията ми. Сред кървави пръски Котя излетя от колата заедно с вратата. Стъклото се пръсна, а смачканата врата се обви като ламаринено жабо около шията му. В полета си той закачи с крак волана и го изтръгна заедно с кормилната колона. Воланът отлетя на десет метра, по време на полета му се задейства въздушната възглавница, и невинният детайл се приземи върху снега като междупланетна сонда.
Котя лежеше и въртеше глава. От вратата пръскаха парченца от стъкло. Много приличаше на отръскваща се от водата бяла мечка.
Без да разбирам нищо, излязох от колата. Някъде в железните вътрешности на изкривения нисан писна аларма и веднага замлъкна, сякаш стигнала до извода, че е напълно безсилна да промени ситуацията.
— Ти излъга! — закрещя Котя, Гласът му беше хриплив до неузнаваемост, изглежда, гърлото му беше пострадало, когато главата беше повлякла след себе си цялото тяло. Впрочем на някой обикновен човек просто щеше да му се откъсне главата.
— И ти ми се обиди за това? — казах аз.
— Как ти… защо… — Котя се изправи, залитайки. Уплашено се предпази с ръка. — Стой! Да поговорим!
Вървях към него. Още не разбирах защо съм успял да нанеса такъв достоен за функционал-полицай удар. Още по-малко знаех дали ще ми се удаде да повторя фокуса.
Но сега не биваше да спирам. Не биваше да показвам, че съм имал в ръцете си един-единствен туз, а всичко останало е било безполезни карти.
— Бяхме приятели… — започна Котя и веднага млъкна. Разбра, че точно сега между нас няма да се получи разговор.
И тогава той с плавен жест, сякаш дирижирайки невидим оркестър, начерта във въздуха вълниста линия. Именно я начерта — въздухът пламваше пред пръстите му, подреждаше се в странни знаци.
Котя, както си беше с вратата на колата около врата, пристъпи напред, в пламтящия надпис — и изчезна безследно.
Огънят помътня и се разпадна във въздуха на бял, миришещ на сяра дим.
Спуснах се на колене, облегнах се на мръсната гума. Потърках врата си. Колко бях уморен…
Никелираната халка проблясваше на пръста ми.
— Благодаря ти, Настя — казах аз кой знае защо. Това беше патетично и ненужно, но имах нужда да го кажа.
Прииска ми се да пуша. Цигарите ми бяха изчезнали някъде в кулата. Наложи се да стана и да поровя в жабката на нисана. Наистина се намериха цигари. Обикновените „Ел Зет“, които винаги пушеше Котя, и непознатите ми „Трежър“ в красива квадратна кутия със сребрист цвят. Скъпи, навярно. Реших да не скромнича, отворих кутията и запалих.
Хубави цигари. Ако не са по-скъпи от петдесет рубли, ще си купувам понякога…
И в този момент звънна мобилният телефон в джоба ми.
Пропуснах няколко от позвъняванията, дърпайки си от ароматния дим. После извадих телефона и без да поглеждам в екранчето, казах:
— Ало…
— Кириле, къде изчезна?
Нещо в гърдите ми трепна.
— Татко? — казах аз, не вярвайки на ушите си.
— Да, не е майка ти! Майка ти е обидена, че не се обаждаш. И горките цветя, всичките са увехнали. Кога ги поля за последен път?
— А?
— Кога поля за последен път цветята?
— Преди… пет дни?
— Кириле, ти там пушиш ли? — попита баща ми с подозрение.
— Да.