Вдигнах слушалката и набрах нула-едно. Девойката престана да крещи и продължи да ме гледа безмълвно. Кашу лаеше.
— Пожарната слуша — разнесе се в слушалката.
Прекъснах връзката и набрах нула-две. Нищо, с всеки се случва. Не те обират всеки ден, при това по такъв заплетен начин.
— Милицията ли е? — попитах припряно. — Грабеж. Елате по-бързо. Улица „Студен прелез“…
— Вие да не сте болен? — попита девойката. Изглежда, се беше успокоила. — Или сте пиян?
— Пиян, напушен, набоцкан — потвърдих злорадо, докато оставях слушалката. — Разбира се.
Обърнах се и с радост забелязах на стълбищната площадка съседката. Свадливата възрастна Галина, почитателка на сплетните и мразеща съседите. Но сега, когато предвкусваше новата тема за разговори, лицето й изразяваше неподправено любопитство и дружелюбие.
— Вижте какво се върши, Галина — казах. — Дойдох и заварих в дома си крадла!
На лицето на съседката ми се изписа възторг, примесен с лека уплаха.
— Да се обадим на милицията, а, Кирилчо?
— Вече се обадих — успокоих я аз. — Ще ми бъдете ли свидетелка?
Съседката закима и направи нещо като лек замах към девойката:
— У, каква повлекана! Миналата година на пазара една такава ми открадна портмонето от чантата.
— Вие сте полудели — каза спокойно девойката. Извади пакет цигари, запали. Храбрият Кашу продължаваше да лае в стаята. — Кашу, млъквай! — изрева девойката и кучето моментално утихна.
Слисах се. Съседката настръхна и погледна накриво девойката. Мразеше кучето ми, както и всяко живо същество у дома. Но…
— Приятелка ли ти е?
— Какво? Тя? — задавих се от отвращение. Естествено, за нея всеки млад мъж беше похотливо животно, а ако отгоре на това беше и неженен — смесица между Казанова и Калигула. Но да ме заподозре, че съм довел вкъщи това безцветно същество с червеникави коси и лунички по цялото лице… — За пръв път я виждам!
— Аз вас ви виждам за пръв път! — възрази девойката напълно излишно. — Не знам какво се опитвате да постигнете, но по-добре напуснете апартамента ми…
— Кирил живее тук вече четвърта година — веднага се обяви в моя защита съседката ми. В този миг бяг готов да призная, че старата клюкарка заслужава уважение. — Родителите му са богати, купиха на синчето си апартамент, направиха ремонт. Другите по цял живот се блъскат, а той още на млади години с жилище…
Не, май избързах да похваля съседката. Какво й влизаше в работата кой ми е купил апартамента? На нея самата тристайният апартамент й беше подарен от държавата навремето за кой знае какви заслуги, докато е работела в Госплан1…
— Вие сте полудели — каза девойката. — Или всичките сте от една и съща шайка.
Галина плесна с ръце. И се хвърли да звъни на съседната врата. Ние с девойката останахме да се измерваме със злобни и подозрителни погледи. Не помръдвахме от местата си, сякаш се бяхме наговорили. Само че тя пушеше — вече втора цигара, а аз въртях на пръста си връзката с ключове.
— Мама я няма вкъщи — отговаряше на Галина съседското момиченце иззад открехната врата. — А тате спи след работа…
— Буди татко си, ограбват съседа ни! — възкликна радостно старицата.
Момиченцето погледна, извика ми пискливо: „Здравейте“ и се скри в апартамента, като не забрави да хлопне вратата. Галина веднага изкоментира:
— Ясна е работата. Наплюскал се е като свиня и си отспива…
Вратата се отвори отново. Излезе съседът — по гащета, потник и бос. Наближаваше четирийсетте, но беше як мъжага и в момента нямаше нищо против да цапардоса някого в окото.
— Здравейте, Пьотър Алексеевич! — изстреля съседката. — Вижте какво безобразие! Ограбват нашето момче посред бял ден!
— Вече е вечер — каза Пьотър, изблъсквайки съседката встрани. Приближи се, погледна през рамото ми и попита: — Има ли нужда от помощ?
— Сега ще дойде милицията.
Съседът кимна и изрече с тъга:
— Жалко, че е девойка. Ако беше мъж, щеше да отнесе един по тиквата. Като за начало.
Девойката пребледня.
— А може би все пак да отнесе един? — започна да размишлява на глас Пьотър.
Но в този момент забуча асансьорът и съседът млъкна. След няколко секунди на площадката се изсипаха трима милиционери. Двама от тях бяха с автомати. Когато установиха, че засега няма по кого да стрелят, застинаха като почетен караул. Третият — явно старшият — ме попита:
— Кой повика милиция?
— Аз.
— Ваш ли е апартаментът? — попита старшият, кимайки към вратата.
— Да.
Девойката вътре се засмя истерично.
— Негов, негов — потвърди Галина. — Ние сме съседи. И свидетели!
— Старши сержант Давидов. Представете документите си — нареди милиционерът, засега без да прави опит да влезе в апартамента. — За всички се отнася!
Съседите се прибраха по апартаментите си. Дори флегматичният Пьотър Алексеевич придоби известна пъргавина. Аз извадих паспорта си и го подадох на милиционера, обяснявайки объркано:
— Връщам се от работа, вратата отворена… Изплаших се за кучето, тези гадове като нищо могат и да го убият…
— Кучето ви трябва да е такова, че като джафне, престъпникът да напълни гащите — каза милиционерът, изучавайки паспорта. Погледна накриво девойката. — Или бикините… Така. Кирил Данилович Максимов. С адресна регистрация град Москва, улица „Студен прелез“, номер 18… Така. Е, всичко е ясно.
Излязоха и съседите със своите паспорти.
— Ще бъдете свидетели — съобщи им Давидов. — Да влизаме ли в апартамента?
— Да влизаме — казах злорадо. — Представяте ли си, изнесли са мебелите, а вместо тях са донесли свои…
— Самонастаняване в чужд дом — вметна едно от ченгетата с автомати.
— Остави изводите на съдията — сряза го старши сержантът.
Влязохме в апартамента. Кашу отново се разлая. Давидов го погледна и поклати глава. След което съвсем учтиво се поинтересува:
— Вашите документи?
— В чантата са. На закачалката — кимна девойката.
— Извадете ги.
Девойката измъкна документите от дамската си чанта. Сега ме гледаше някак странно.
Старши сержантът изучава паспорта й около минута. После се приближи до прозореца и го разглежда още минута под остатъците от дневна светлина. Подсвирна и ме погледна със загадъчна усмивка:
— Значи „Трета улица на строителите“2, гражданино Максимов…
Това, че ме нарече „гражданино“, изобщо не ми хареса. И с пълно основание.
Девойката се казваше Наталия, фамилията й беше Иванова. На двайсет и една — с пет години по-млада от мен. Адресната й регистрация беше за моя апартамент. Сега седяхме около масата в кухнята — аз, Наталия и старши сержантът.
2
На тази улица (сегашна „Мария Улянова“) живее главният герой от филма „Ирония на съдбата“. — Бел.прев.