Выбрать главу

Ченгето се поколеба:

— Теоретически всичко е възможно. Добро лепило, бързосъхнещ циментов разтвор… Но практически — не.

— Да отидем в банята — реши Давидов.

В банята се сушеше бельо. Женско. Наталия се засуети и засваля от въженцата гащички и сутиени.

— Ваша ли е банята? — попита Давидов. — Ваши ли са плочките?

Какво се хвана за тези плочки… Но разбирах накъде бие. Да се сменят два реда плочки е едно. Но виж, да се направи ремонт в банята…

— Като че ли са си моите — казах тъжно. — Тези, които си бяха като дойдох, не съм ги сменял.

— Някакви отличителни белези? Пукната вана, счупена плочка?

Честно се опитах да си спомня. Много ми се искаше да намеря в апартамента нещо свое.

— На крана имаше пукнатина, взех го преоценен — признах си. — Но този тук е друг, старият.

— Какъв стар? — възмути се Наталия. — Не съм сменяла крана, който си беше, той е и сега.

Радиостанцията на старши сержанта изписука. Той промърмори нещо в микрофона. Замислено докосна крана. Каза:

— Значи така. Кой има документи за апартамента?

— Аз! — отговори Наталия. — Ей сега…

Тя изтича в стаята.

— Аз също имах — изрекох. — В бюрото. Само че сега го няма в стаята, погледнах. Тоест бюрото го няма.

— Такива документи трябва да се пазят в сейф в банката — каза сериозно старши сержантът.

Тук не издържах и избухнах:

— Какви ги дрънкаш, пазителю на закона? Какъв сейф? Аз да не съм ти новобогаташ да държа сейф в банка? Ти самият къде си пазиш документите?

Той дори не се обиди — и това ме изплаши отново.

— Под дюшека… Успокойте се, Кирил Данилович, ще кажете нещо, което не трябва, и ще се наложи да ви задържа…

Наталия се върна. С документите за апартамента — договор за покупко-продажба, разписка за плащането, квитанции за ток…

Мълчах. Старши сержантът прегледа документите, върна ги и каза:

— Е, дами и господа, не виждам възможност да ви помогна. Кирил Данилович, трябва да се обърнете към съда. Ако апартаментът наистина е ваш…

— Как така ако наистина е мой? — възкликнах.

Давидов се намръщи и продължи:

— … то копията от документите се пазят при нотариуса, при органите за регистриране на покупко-продажбата и в жилищен фонд, в края на краищата. Да се подменят всички тези документи… — той се запъна, — е, сигурно е възможно, но ще е толкова сложно и скъпо, че не си заслужава труда. Никой не би направил такова нещо заради едностаен в панелка в покрайнините на града!

Наталия изхъмка — толкова тържествуващо, че стана ясно — тя е уверена в наличието на документите. И в жилищен фонд, и при нотариуса…

— А вас, гражданко Иванова, ако живеете тук, бих ви посъветвал да завържете някакви отношения със съседите. Кой може да потвърди, че живеете тук? Приятелки, роднини?

— Роднините ми живеят в Псков, не са ми идвали на гости — защити се Наталия. — С приятелките ми се разхождам в парка и ходя на кино, а не пия с тях вкъщи като мъжете. А с такива съседи, дето нямат никакъв срам… — тя погледна ядосано съседите си, — въобще не искам да се познавам.

— Спокойно, спокойно. — Давидов спря с жест пристъпилия към Наталия Пьотър Алексеевич. — Ситуацията е сложна, но истината винаги възтържествува. Да напуснем апартамента на гражданката…

Разбрах, че съм загубил. И нямах какво да кажа. Макар че…

— Няма да ти оставя Кашу, кучко! — казах, прихващайки въртящия се при краката на Наталия скай териер. — А-а-а!

Кашу ме одраска по пръста, изтръгна се, падна на пода и се зае да лае. По мен.

— Само да си посмял да нараниш кучето ми, нещастнико! — изкрещя Наталия. — Кашу, мъничкият ми…

— Нека да представи документите на кучето! — извиках. — Това е моето куче!

Кашу седеше в ръцете на Наталия и възмутено ме лаеше. Пръстът ме болеше, но териерът не ми беше пуснал кръв.

— Да вървим, Кириле — потупа ме по рамото Давидов. — Да вървим. Изглежда, кучето не е съгласно с вас.

— Сега ще ви покажа документите! — крещеше Наталия подире ми. — Ама че мръсник! Ето заради какво си замислил всичко това, а? За да ми вземеш кучето?

Излязохме на стълбището, като Давидов ме побутваше, почти ме блъскаше. Моментално вратата се затвори с трясък зад нас. Ключалката изщрака. После тракна и резето.

— Такива ми ти работи… — изрече съчувствено старши сержантът.

Погледнах съседите. Галина — най-накрая си спомних презимето й, Романовна — ме гледаше с неподправен възторг. И още как! Такава тема за разговори.