Скоро нужните десетина дървета лежаха сред смачканите от тежестта им храсти. Грем смени инструмента и започна да чисти стволовете от клоните. Когато свърши и тази работа, двамата изтъркаляха трупите на пясъка, до самата вода и се заеха да сглобяват сала. Тук Дебора се оказа изключително полезна — легнала върху дърветата, тя се вкопчваше с нокти в тях и ги придържаше плътно едно до друго, докато Грем ги омотаваше с тънкото синтетично въже.
В четири часа салът беше готов — четири на шест метра с голяма колиба и огнище, иззидано от камъни и глина. Двамата с много усилия го изтласкаха във водата и скочиха върху влажните, миришещи на смола трупи. Широко разкрачил крака, Грем заби дългия прът в дъното и започна да избутва сала към средата на реката. Отначало, едва забележимо, после по-бързо, течението ги повлече напред. Сега реката поемаше върху себе си всички грижи около пътуването. Грем остави пръта и откри, че е мокър почти до гърдите. Съблече се и закачи дрехите си по стените на колибата, сетне извади от раницата сгъваема въдица. Легнала край него, Дебора лижеше мократа си козина и хвърляше погледи към червената плувка, която се влачеше зад сала. Рибата не кълвеше. Следобедът преваляше, но все още беше топло. Грем седеше мързеливо на ръба на сала, почти забравил за въдицата и отново се чувствуваше спокоен, както преди появата на светлинките. Не искаше да мисли за неприятностите. Реката щеше да му помогне.
Изведнъж кордата в ръцете му трепна. На два метра зад сала плувката подскочи и потъна под водата. Обхванат от ловна страст, Грем бързо засече и усети съпротивата на едра риба. Без да бърза, отпусна кордата. Тръпнещата нишка в ръката му предаваше всички подробности от борбата на рибата. С отчаяни усилия тя се мъчеше да се измъкне, но постепенно отслабваше и Грем започна да я притегля към повърхността. Едрото сребристо тяло се мярна край сала, скри се, отново изскочи. Снишена, сякаш залепнала за трупите, Дебора пропълзя към ръба и когато широкият гръб на рибата за трети път блесна сред водата, черната лапа светкавично се отпусна отгоре. Вретеновидното мокро тяло лъсна във въздуха и тупна сред сала.
След малко в още влажното огнище загоря буен огън. Грем разбутваше съчките, за да се превърнат по-скоро в жарава. Изтегната наблизо, Дебора бе положила лапи върху тръпнещата риба и душеше бялото плъзгаво тяло със смесена гримаса на възхита и отвращение.
Когато от огъня остана само дебел слой въглени, покрити с лека сива пепел, Грем изкорми рибата и я зарови в жаравата. Приближи се до колибата и опипа дрехите си. Вече бяха изсъхнали. Облече се и седна до огнището.
Бе настъпил онзи предвечерен час, когато цялата природа затихва. Реката беше застинала в безмълвното си движение, обсипана от червени отбясъци с цвят на есенни листа. Нищо не помръдваше в степта от двете страни. На хоризонта слънцето потъваше в планини от меденожълти купести облаци. Дори съблазнителният аромат, долитащ от огнището, изглеждаше увиснал неподвижно във въздуха. Лекият ветрец, вечен спътник на реката, сега се бе изгубил. В това спокойствие Грем не изпитваше желание за каквото и да било, освен безкрайно да седи така, кротко и безмълвно.
Но след тихия миг дойде първата секунда на вечерта, преди още червеният край на слънцето да бе потънал окончателно в облаците. Един прощален мътен лъч се мярна през малка пролука в облачния куп и изчезна. Сенките по бреговете започнаха да се изпълват със синева. Далечните треви зашушнаха под лекия вятър, плясъкът на водата им пригласяше едва чуто.
Времето течеше бавно и бавно отминаваха назад едни и същи брегове. Рибата се изпече. Изядоха я още пареща, с полепнали тук-там въгленчета. После мълчаливо легнаха един до друг, потънали в тази спокойна вечер с потъмняващо небе. На запад чезнеха последните червени светлини на залеза.
— Ще има буря — лениво измърка Дебора.
— Ще има — съгласи се Грем. — Трябва да покрием колибата.
Дебора изръмжа утвърдително, но и двамата лежаха още дълго, преди да станат, за да овържат платнището от водоотблъскваща синтетика около навеса от клони.
Край една горичка спряха на брега, за да попълнят запаса от сухи клони за догарящия огън; дълго се препъваха в тъмнината, прегърнали шумолящите наръчи съчки. После продължиха по течението.
Извън кръга на яркия огън нощта около тях беше черна. Само обърнати гърбом към огнището можеха да различат звездите, обсипали половината небе. Другата половина беше непроницаемо тъмна, покрита от невидими в мрака облаци. Откъм брега долитаха тревожните викове на нощните птици.