Изведнъж Грем разбра какво значи това. Сред голата степ само един предмет можеше да привлича мълниите като гръмоотвод. Корабът!
Трескаво изскочи навън. Ледените дъждовни струи го обляха като из ведро. Пипнешком започна да търси пръта, подхлъзна се, изруга през зъби и отново се надигна. Не виждаше нищо. В блясъка на нова мълния успя да забележи пръта, грабна го и затърси дъното. Нямаше дъно. Реката тук беше твърде дълбока. Остави пръта, изтича олюлявайки се към кърмата и сграбчи кърмилното весло. Бе престанал да усеща пороя, който се изливаше от невидимите облаци. Стоеше разкрачен на кърмата и с яростен натиск на веслото насочваше сала към левия бряг.
Не знаеше колко време продължи тази борба. Мокър до кости, със залепнали по лицето коси, се бе вкопчил във веслото, а течението се мъчеше да го изтръгне от ръцете му. Една след друга мълниите биеха все по-близо и вече можеше да различи в тяхната пронизваща светлина огромното, блестящо черно вретено, предизвикателно забито в бурното небе. Салът се блъсна в нещо меко, разтърси се и спря. Грем отпусна кормилното весло надолу. То опря в тинестото дъно. Намираше се край брега.
Скочи във водата и потънал до кръста започна да избутва сала навън от водата. Вълните го заливаха презглава, но в същото време му помагаха и малко по малко, с цената на нечовешки усилия, той успя да отдалечи тежките трупи от водата. Сетне, напълно изтощен, намери входа на колибата и се вмъкна вътре. След студения вятър тук му се стори почти топло. Смъкна лепкавите мокри дрехи, извади одеялото от раницата, омота се в него и легна до Дебора.
Пантерата нзмърка насън, завъртя се и тупна с грапавите възглавнички на лапата си по гърдите му. Това събуди някаква спотаена мисъл в съзнанието на Грем. Ако наистина някаква чужда сила се намесваше в живота му, то може би именно странностите наоколо бяха пътят, по който да се добере до нея. Припомни си двата срива в паметта — онзи на прага и другия, край ъгъла на къщата. Какво би станало, ако опита отново?
С чувството, че върши нещо глупаво, той помисли за лапата на Дебора. Преди да заспи бе я докоснал — мека, нежна възглавничка. А сега… Паметта се намеси, подсказа, че никога не е било другояче, че просто е сгрешил. Възглавничките бяха меки отдавна, още когато Дебора беше малко пантерче с къса опашка и смешна тъпа муцунка. Сетне бяха загрубели. А защо снощи не беше така? Сгрешил си — подсказа някакъв вътрешен глас. Не, не беше сгрешил. Знаеше какво ще стане и започна да привлича спомен след спомен — без избор, първите, които можеше да достигне с безтелесната ръка на съзнанието, все по-бързо и по-бързо. Като вихър се сменяха несвързани картини от първите му експедиции, от кратките почивки, вчерашната среща със светлинките, Земята, космосът, кабинетът на Хуан Иванович Смит, старият кораб в степта…
И тогава претоварената памет не издържа, салът под гърба му трепна, стените на колибата се олюля…
4
…никаква следа от нощната буря. Грем седеше на ръба на сала и гледаше към черната метална грамада на кораба, която се издигаше над степта. До там имаше не повече от километър.
— Искаш ли консерва? — обади се зад гърба му Дебора.
— Аха — каза Грем и продължи да гледа кораба.
Небето беше ясносиньо, без нито едно облаче, като измито от пороя. Няколко бели птици летяха плавно на север. Грем наведе глава и се обърна към реката. Водата беше мътна, глинеста и по нея плуваха листа, строшени клони, дори цели дървета, изтръгнати с корените от някой подронен бряг. От време на време над повърхността изскачаха едри сребърни риби и тежко падаха надолу, разпръсквайки водни струи. Хубаво би било да хвърли сега въдицата, но не искаше да губи време.
Пантерата изтъркаля с лапа една консерва до коляното на Грем и отвори капака с рязко дръпване на халката. Кутията автоматично се загряваше, над месото се надигна ароматна пара.
Закусиха мълчаливо, съсредоточено. Грем мислеше за кораба. Не можеше да повярва, че всичко ще свърши толкова лесно, че неизвестният противник ще ги остави да отлетят от планетата.