Грем дръпна надолу ръчката на енергоснабдяването. Аварийните лампи примигаха и всичко блесна под жива, бяло-жълтеникава светлина. Сега, когато имаше какво да прави, Грем чувствуваше, че може да действува бързо и ефикасно. Само за миг спря, за да огледа кабината. Около шахтата на асансьора бяха разположени радиално пет кресла за вторите пилоти, наблюдателите и свързочника. Шестото, пилотското кресло, беше прикрепено върху кръгови релси пред пулта, опасващ цялата стена. Над пулта матово блестяха все още мъртвите очи на големите и малки екрани.
— Избирай си някое кресло, Дебора — каза Грем. — Няма да е като твоето, но все ще се настаниш някак си.
Пантерата усещаше, че сега не е време за разговори, затова мълчаливо се подчини, докато Грем разглеждаше пулта. Нямаше кога да се провежда пълната процедура. Машината беше добра, щеше да издържи и авариен старт. Само че къде е… А, ето! Той скочи в креслото и без да губи време с ремъците, се завъртя към нужния блок. Отметна нагоре прозрачния похлупак над аварийния пулт и енергично натисна няколко бутона. Пълна готовност на реактора… Стартова готовност… Готовност на всички системи…
Всички системи — това означаваше, че няма да се бави с отделни настройки. Автоматиката щеше да се погрижи вместо него — и толкова по-зле за преразхода на енергия.
Корабът оживя изведнъж. С грохот, с бучене, със свистепе, със скърцане и недоловим писък хиляди различни системи се събуждаха от дългия си сън. По пулта заиграха разноцветни светлини, стрелките на приборите бясно скачаха от нулата към най-различни деления, автоматични гласове в надпревара рапортуваха: „Реакторът на пъл… твърти сектор в готовност… двигателите в режим на… защитната система след… акумулаторното до две минути… криосекторът се очак…“. По стената един след друг се палеха екраните на кръговия обзор и сега Грем можеше да види всичко — степта край кораба, ярко осветените коридори, служебните помещения, техническите складове, корпуса отвътре и отвън…
Корпусът отвън…
Това, което видя, го вцепени. Беше по-склонен да не вярва на очите си, отколкото да признае неочакваната гледка за истина.
По корпуса на кораба пълзяха многокраки зелени роботи с яйцевидни тела. Над тях, на групи по две-три се въртяха светлинните. Но не това беше най-голямата изненада. Невероятното, чудовищното беше друго. Предните им манипулатори завършваха със широки щипки и с тях те трошаха съвършения, непобедимия ситан, като че беше обикновен графит.
Нещо изпращя, един екран вдясно се разлетя на парчета и през него се подадоха щипките на първия от нападателите. Зад тях се промъкна зеленото яйцевидно тяло и Грем ясно различи вентузите върху краката на робота. От високоговорителите някакъв металически глас монотонно повтаряше: „Херметичността е нарушена… херметичността е нарушена…“. Прекъсна го друг, енергичен глас: „Защитната система влиза в действие!“.
Зеленият робот продължаваше да се промъква напред — кой знае защо бавно и предпазливо. Половината екрани бяха изгаснали, но и останалите бяха достатъчни, за да дадат пълна представа за началото на битката. Изведнъж в корпуса на загиващия кораб се разтвориха невидими до този момент големи и малки люкове. Гъвкави стоманени пипала измъкнаха навън крайната защита — бластерите. Покрай черната броня пробягаха стотици мълнии. Разбити, изгорени, унищожени, зелените нападатели се посипаха надолу и за миг в душата на Грем се надигна надежда. Но роботите сякаш се раждаха от въздуха, от неуязвимите светлинни, които продължаваха безгрижно да танцуват из топлия въздух. Нови и нови нападатели извираха край основите на кораба и ловко прилепвайки вентузите си по нащърбената броня, се устремяваха нагоре. Други атакуваха опорните колони. Скоро огромната машина щеше да рухне в равнината.
Роботът отсреща ловко скочи на пода и застина с широко разтворени клещи. Грем се изтръгна от вцепенението. Все още имаше възможност да избяга.
— След мен, Дебора! — извика той и се хвърли към вратата на асансьора.
Без да разкопчава ремъците, пантерата ловко се изхлузи от тях и с един скок се озова в кабината.
— При унихода! Веднага! — нареди Грем на невидимия автомат.
Вратата на кабината се трясна под носа на зеления робот и подът полетя надолу. Грем разбираше, че падат с най-голямата възможна скорост и все пак му се стори, че изминаха минути, преди асансьорът рязко да спре. Вратата се отвори към зловеща гледка. В стените на широкия хангар зееха разкъсани дупки. Една от тях беше съвсем близо и Грем ясно видя зърнестата структура на разтрошения ситап — съвсем като разчупен варен картоф. Няколко робота се въртяха из хангара и без труд трошаха складираните машини. Но униходът беше здрав. Все още…