„Не!“ — изкрещя искрицата.
…ване. И изгубила за миг скоростта си, въртележката на мисълта отново набираше обороти.
Светът наоколо се олюля. Устоите на мирозданието се разклащаха под натиска на доведената до крайност човешка мисъл. От синьото лятно небе заваля сняг, зелени дървета изникваха за секунди от голата камениста почва и отново изчезваха, далече в равнината избухна вулкан.
Светът не можеше сам да се командува.
Някъде в мрака, някъде отвъд равнините и камънаците, отвъд небето, отвъд времето и пространството, Грем откри онази загиваща сила, която бе управлявала света през последните дни. Той не знаеше каква е тази сила, не можеше да я разбере, защото самото му приближаване до нея я убиваше. Оставаше му само неясното чувство, че това е някакъв механичен, всеобемащ разум, лишен от чувства и вълнения, но способен на безкрайни игри с вероятността, достатъчно всеобемащ, за да може да ръководи в този свят всичко — и падането на всяко отделно листо, и песента на насекомите, и безформените сенки на облаците, и ръменето на дъждовните капки, и смяната на деня и нощта…
Без непознатата сила светът се олюляваше, преди да се сгромоляса в първичния хаос. А тя се топеше като късче лед и вместо нея в нищото оставаше само едно кухо гнездо, презно вместилище за разума на този свят.
Без да мисли какво прави, Грем вля своето съзнание в тази празнота.
И видя своя свят.
Видя изпечения от слънцето връх, на който стоеше собственото му тяло, обградено от роботите, а в краката му слабо се размърдваше проснатата Дебора. За миг го обхвана остра и едновременно — мека жалост, но той нямаше време за чувства. Видя скалистото плато, видя всяка отделна тревичка на степта и проснатото огромно черно тяло на звездолета, покрито с безбройни разкъсани рани от щипките на роботите. Видя всичко, чак до хоризонта. Това сякаш беше новото му тяло — един огромен кръг от света с радиус тридесет километра.
„Само тридесет километра?“ — запита недоволното съзнание.
Защо не… Можеше и още. Той можеше всичко. Той беше всичко! Но преди да разширява обсега си, имаше да свърши нещо по-важно.
Той беше мълния… много мълнии, родени от безоблачното синьо небе, и с ослепителни кинжални удари разбиваше зелените роботи, струпани неподвижно около върха. После унищожи и другите, които бяха останали край разрушения звездолет. Светлинките разтревожено се въртяха из въздуха. Грем не знаеше какво да прави с тях, затова просто ги превърна в облачета прозрачна пара и бавно ги разсея по вятъра.
Противникът беше унищожен…
Какво щеше да прави сега? Да влезе отново в старото си тяло, да се върне към къщата и да напусне планетата? Не, още беше рано за това. С една част от новото си всеобхватно съзнание той се върна към своето тяло и го накара да седне удобно на един плосък камък. После отново огледа всичко, чак до хоризонта.
И отвъд хоризонта.
Това беше толкова лесно. Също като да раздвижиш плещи, изморени от дълго седене в тясното пилотско кресло. Той беше степ и река, плато и върхове — един кръг от планетата — и разпъваше своите граници, заставяше ги да препускат навън, все по-навън. Тридесет и пет километра… четиридесет… Вече бе прехвърлил планините и откриваше края на дефилето, новата равнина, в която излизаше и се разливаше пълноводната река. В двете други посоки обхващаше нови и нови изсъхнали от жега върхове, а отсреща се стремеше към другите, зелените планини, които бе прехвърлил вчера, за да тръгне със сал по реката… Четиридесет и пет километра… петдесет…
Дали наистина започваше да отслабва, или само така му се струваше? Чуждият глас едва доловимо даде признак на съществуването си, като досадно камъче в новия, удобен калъф на съзнанието му. Не бива… това е катастрофа… върни се…
— Кой си ти? — извика Грем.
Гласът му отекна като гръмотевица над безлюдните планини и полета. Чуждият не отговори. Може би нямаше сили, или пък просто се боеше. И Грем, опиянен от своето могъщество, продължаваше да се разширява във всички посоки. Не вярваше на предупрежденията. Чуждият вече бе проявил коварството си.
Силите му секнаха изведнъж. Той спря, ограничен в кръг с радиус шестдесет километра. С някакъв невъобразим, неописуем поглед виждаше всичко в тази огромна зона. Всяка подробност. И именно подробностите го притискаха под колосалната си тежест — всяка тревичка, всяка прашинка, всеки камък, всеки слънчев блясък по безбройните вълнички на реката, всяко насекомо и животинче в тревата, птиците, облаците, игрите на вятъра в степта… Олюлявайки се под тази тежест, той погледна навън.
Навън нямаше нищо!