И Грем внезапно осъзна, че истината е по-страшна, отколкото бе предполагал, че първо чуждият разум, а сега самият той е създавал този свят и извън един подвижен кръг няма нищо, че самият той е…
Какво?
Не отговори. Но нищото наоколо го хипнотизираше, разкъсваше силите му и той не удържа товара на света, препъна се и светът рухна заедно с него в мрака и започна да се разпада, лишен от опора и управление.
Съзнанието на Грем се търкулна, пропадна някъде и отново се озова в старото тяло. Планините наоколо се топяха като бучка захар във вода, оголвайки гранитните скали, странни вълнисти черно-бели линии пресичаха небето, в далечната степ пламтеше гигантски пожар. Камъните под краката му от сиви станаха червени, после жълти. От небето се носеше оглушително пращене и пукот, сякаш зад трептящите ивици се криеше повреден високоговорител. Едва прозиращото слънце бе станало квадратно и го обкръжаваше блестящо квадратно хало. Откъм далечните върхове налетя ураган, подмятащ пред себе си черни буреносни облаци. Грем се просна по корем върху скалата и усети как вятърът блъска гърба му, мъчи се да го отлепи. Съвзелата се Дебора лежеше наблизо, прикрита зад висок камък. Пред лицето на Грем от скалата изникна плътен килим от теменужки, ароматът им изпълни въздуха, понесе се с вятъра. Далечните върхове продължаваха да се топят и в настъпилия мрак помежду им с трясък пробягваха огнени кълба. През дивия вой на урагана звучеше някаква могъща мелодия на безсмислено весел марш. Далече долу армия от зелени роботи маршируваше през равнината и изчезваше в пламъците на пожара. Над дефилето въздухът затрептя, от нищото изникна решетката на стоманен мост и по него прелетя старинен локомотив, бълващ от комина си облаци от пушек и искри. Релсите бягаха пред него по каменистото плато, после изведнъж земята се разтвори и погълна обезумялата машина.
Огромна, ослепителна светкавица разцепи небето и земята и сред оглушителен гръм целият свят полетя в нищото.
За сетен път Грем се озова във всеобемащото вместилище и видя как всичко се разпада. Пред погледа му се мяркаха отделни, несвързани картини, водовъртежът на унищожението премяташе за стотни от секундата пилотски кресла, раници, дървета, циферблати, капки вода, мирис на омлет, нещо меко и топло, звездни атласи, звън на китара, приятелски поглед, листа, скали, инструменти… Всичко изчезваше някъде в безкрая и самият Грем летеше, падаше към нищото, към смъртта. Наоколо нямаше дори мрак, защото и мракът е нещо, и мракът изчезваше в онзи водовъртеж. Останал само като откъснато облаче от съзнание, Грем дори не можеше да помисли за спасение. Но спасението дойде само. Някъде там, където преди се бе намирало вместилището на чуждия разум, имаше отвор… Какъв отвор? Накъде? Към друго пространство? Към друга вселена? Грем не знаеше това. Той вече се разпадаше и с последно усилие събра всичките си атоми и ги хвърли натам, към отвора, който в най-лошия случай можеше да означава също такава гибел както тук.
Някой изплака в нищото с гласа на непохватното бебе Дебора, останало без биберон и ласка. Без да знае как, без да има ръце и тяло, Грем я подхвана със себе си и двамата се преметнаха през ръба на разпадащия се свят. В последния миг Грем видя как зад тях водовъртежът се превръща в ярка точка, която за секунда се сви и изгасна с пукот и това беше краят на всичко в неговия свят. Вратата не се виждаше, тя може би още не съществуваше, но зече беше врата към нищото. И все едно, тя вече беше безкрайно далече, защото той…
Той?…
Какво беше той? Облак от отделни атоми, пръснати в неясната мъглявина из пространството, не, из някакъв тунел в пространството. Облак от микроскопични светещи искрици, все още слабо свързани помежду си, носещи неговата личност, неговите бавни, лениви мисли. Нямаше нито зрение, нито осезание, нито слух, нито каквото и да било от нормалните човешки сетива. Оставаше му единствено самосъзнанието.
Аз…
съм…
Грем…
Троол…
Но имаше и още нещо, което той не разбираше, но то все пак заместваше донякъде изчезналите сетива. Именно то му даваше възможност да се почувствува като шепа нищожни прашинки, летящи с бясна, непредставима скорост из този тунел, безкраен като вселената, но все пак с някакви твърди, определени стени. И някъде наблизо или на огромно разстояние летеше Дебора, изпълнена със страх, който я бе върнал към детството, блаженото детство на животинче, за което винаги ще се намери ласка и здрава ръка от големия, могъщия, сигурния Грем — брат и баща едновременно. Тя не се мъчеше да разбере защо вместо тялото си е получила този разпръснат облак. Вярваше в силата на човека.