А човекът?
Грем не разбираше нищо. Някаква властна, непреодолима сила, може би неразривно свързана с новата им същност, ги влачеше все напред в едно безкрайно шеметно падане, разтегляше призрачните им тела на стотици, хиляди километри. Други облаци от частици летяха срещу тях като невероятно гъсти метеорни потоци, пронизваха ги и изчезваха в далечината за стохилядни части от секундата. Пронизваха ги… или понякога отделни искрици се сблъскваха и от тези микрокатастрофи се раждаха призраци…
Розови пеещи планини възникваха на пътя им и изчезваха, обсипвайки ги с град от топли сребърни звънчета, поглъщаха ги синьо-зелени морски дълбини, изпълнени с многооки делфини, русалки и мрежи на подводни паяци, а в сумрачната вода горяха огньове на армия от шутове, облечени в червено. Огромни водопади изсипваха от хиляди километри височина пенестите си води, в които бълбукаше детски смях, и човекът и пантерата ги пронизваха, за да излетят в тъмносиньото небе, бродирано със златни звезди. Тъмният плат на небето се разцепваше с пращене пред тях, а отвъд ги чакаше планина от скъпоценности и те се търкаляха надолу по склоновете и минаваха през пламъците на огнена завеса, болезнени изгаряния покриваха телата им, но нежен син вятър с мирис на мента ласкаво се плъзваше по тях и болката изчезваше…
„Халюцинации…“ — бавно се прокрадна мисълта през частиците, съставящи Грем.
Да, това бяха халюцинации, но те поразяваха с привидната си реалност. Пълна, абсолютна истина изглеждаха грапавите звуци на незнайна бодра песен, изпълващи безкрая, хладният вкус на зелената мъгла, която ги обвиваше за миг и се разпръскваше, скимтящите разноцветни ленти, развяващи се зад стремителния полет на двата облака, които някога бяха човек и пантера. Огромни орхидеи чувствено разтваряха пред тях гордите си цветове, за да ги погълнат и да ги пропуснат през твърдите шепи на сторъки титани, подпрели с рамене небесния свод, и пурпурен дъжд извиваше край тях своята звънка вихрушка…
Какво беше всичко това? Грем бавно съзнаваше, че халюцинациите не са нищо друго, освен плод на сблъскванията на насрещните частици с частиците на разредения му мозък. Но какви бяха тези частици, какъв беше потокът, който ги влачеше бясно все напред и напред? В сегашното си състояние Грем не можеше да изследва странното пространство и онези без съмнение реални тъмни петна, които от време на време се мяркаха покрай тях.
Да, тъмните петна! Какво бяха те? Бавно, също като в кошмар, Грем се мъчеше да съобрази. Къде беше виждал подобно петно? Паметта се влачеше като костенурка. Петната! Те се мяркаха и оставаха назад. Всяко от тях поглъщаше част от потока на микроскопичните частици…
Мисълта дойде изведнъж. Наистина бе виждал такова петно… Преди малко… Когато излезе от разпадащия се свят… Значи… Други светове… Какви?… Имаше ли значение!… Реални светове… Истински… Не като този безкраен пространствен тунел, изпълнен само с видения и безумно циркулиращи частици материя…
Прелитайки през сребърни пера и небесносин, сладък сняг, през избухващи слънца и квакащи сиви скали, Грем дебнеше отворите към други светове. Отначало не успяваше дори да се приготви за скок през тях, преди да са отминали на стотици километри назад. Постепенно разбра какво трябва да направи. Разтегна себе си и Дебора в безконечно дълги нишки, напрегна до максимум реакцията си…
И мигът дойде.
Една трета от него вече бе отлетяла напред, но Грем се хвърли в черното петно. Разтегнатото му тяло потрепера, беше готово да се скъса, но връзките между искриците издържаха. Двата светли облака полетяха заедно с поток от други частици в нов, по-тесен коридор, но това бе само за неизмеримо кратко деление от секундата, сетне Грем усети, че някой се опитва да ги отблъсне, да ги задържи като мрежа, ала скоростта им беше прекалено голяма и препятствието се разкъса, пропусна ги към реалния свят.
Те се премятаха по някаква мека плоскост и отново придобиваха старите си тела. Нещо жилаво и гъсто погълна инерцията им, спря ги, обгърна ги…
Грем бавно се изправи. Наоколо царуваше синкав предутринен полумрак. Двамата стояха сред недокосвана от коса ливада с висока, буйна, тъмнозелена трева. В далечината течеше тъмна, спокойна река, а зад тях се изправяше девствена гора, в която се смесваха широколистни дървета с исполински борове и ели.
Картината поразяваше със спокойствието си. Тук царуваха наситени, гъсти цветове. Въздухът беше неподвижен, отникъде не полъхваше ветрец и гората мълчеше под избледняващите едри звезди.
Грем усети как умората постепенно се стоварва върху тялото му. Болката се настаняваше във всяка негова кост, във всеки мускул, във всяка клетка. Не желаеше нищо друго, освен да почива, дълго да почива сред тази спокойна ливада.