И едва сега Грем за пръв път огледа собственото си тяло. Вече беше готов да открие нещо необикновено, но въпреки това потръпна, когато видя краката си в тесни зелени панталони и островърхи червени ботуши от мека кожа, стигащи до средата на прасците. По-нагоре беше зелената блуза, пристегната от широк кожен колан с голяма, лимоненожълта метална тока. Върху раменете му имаше широка назъбена червена яка, която се преливаше в качулка, увиснала зад гърба.
Наблизо се синееше малко езерце, обрасло с нереални, изрисувани камъши. С няколко скока Грем се озова до него, разгърна жилавите зелени стъбла и се наведе над водата. Неподвижната, гладка синкава повърхност отрази лицето му — познато и непознато, сбор от стилизирани черти, конто го превръщаха в приказен герой — рус, смел, решителен…
Без сам да знае как, Грем напрегна волята си и видя във водното огледало как постепенно изчезват изрисуваните щрихи, а зад тях възниква старото, истинското, добре познато лице. Отражението затрептя, зелената блуза отново се превърна в раздран червен пуловер, панталонът стана син, ботушите — кафяви, от изкуствена кожа с магнитен цип… Но това беше само за малко. Достатъчно беше да отслаби напрежението на мисълта и картинният образ се завърна с нахалството на досадна муха. Можеше пак да го пропъди, но Грем само махна с ръка и се върна към Дебора. Ако и в този свят имаше „чужд“, най-доброто засега беше да влезе в играта, докато разбере всичко.
Пантерата отвори очи и Грем изненадано забеляза, че те са изгубили своя фосфоресциращ блясък. Сега около черните зеници се струпваше ярък, но непрозрачен зелен цвят.
— Къде сме? — запита Дебора. Слава богу, гласът й бе останал същият.
Грем вдигна рамене.
— Не знам. В някакъв рисуван свят… Не ме питай за нищо. Аз самият не разбирам. Някой си играе с нас, Дебора… Може би свръхцивилизация, или… или нещо, което дори не можем да си представим.
Тя раздвижи графичното си тяло и бавно се изправи.
— Значи така… Аз го предчувствувах, Грем. Спомняш ли си? Онази вечер, на сала. И сега го усещам, макар едва доловимо… Какво ще правим?
— Ще чакаме.
Неочаквано нещо се раздвижи в края на гората, на стотина метра от тях. Иззад дърветата изскочиха две дребни фигурки и с пронизнтелно квичене побягнаха през ливадата. Грем присви очи, за да ги разгледа по-добре и веднага се намръщи. Този свят предлагаше само безсмислици… Или може би в тях имаше някаква непозната логика?
През високата трева отчаяно бягаха две еднакви розови прасенца. Едното беше облечено в синьо моряшко костюмче и върху главата му по чудо се държеше малка матроска шапчица с дълги черни лентички. Второто беше със сако и панталонки на жълти и червени карета, а на главата му се клатушкаше смешно зелено бомбе. Изглежда и двете прасенца бяха музикални, защото онова с матроското костюмче влачеше по тревата след себе си цигулка, а другото носеше на рамо дълга флейта, наподобяваща старинен мускет.
От гората се раздаде свиреп, кръвожаден рев. Дебора изпъна тяло, наостри уши и заби поглед в новата фигура, която се появи на ливадата. Но това беше само още един от гротескните герои на този свят. Би могъл да бъде наречен вълк, ако ме бяха широките сини панталони, червените ботуши с шпори, кърпата, вързана по пиратски на главата му, и издутия пояс, от който се подаваха грамаден крив и нащърбен нож и ръждясал пищов с разширено като фуния дуло.
При появата му прасенцата нададоха още по-гръмко квичене и ускориха бягането. Но вълкът беше по-бърз. Той се втурна след изплашените до смърт жертви и почти ги настигна насред склона на нисък полегат хълм. Двете прасенца пробягаха покрай стъблото на висока ширококлонеста ябълка. Изцяло обзет от духа на преследването, вълкът не успя да направи нужната маневра и се блъсна в дървото. Докато падаше на земята, около главата му заиграха яркожълти звездички, а от зелената корона върху него се изсипа лавина едри яркочервени ябълки.
Продължавайки да квичат, прасенцата прехвърлиха върха на хълма и изчезнаха. Все още обкръжен от звездичките, вълкът замаяно ги последва.
Няколко секунди Грем продължи да гледа към опустелия хълм. Не искаше да размишлява. Логиката не можеше да му помогне в този свят на условностите. Щом над гората летят мръсни бабички в антигравитационни чутури, а по полето облечени вълци преследват облечени музикални прасенца, значи тук това е нормално.