Погледът му изведнъж спря върху купчината ябълки под дървото и Грем усети, че е гладен. От колко време не беше ял? Закусиха сутринта, на сала, преди да се отправят към кораба. Сега отново беше утро…
— Ела, Дебора — подхвърли той и тръгна към хълма.
Отблизо ябълките изглеждаха нереални, както всичко друго в тази страна. Първо биеше на очи цветът им, подходящ по-скоро за идеално узрели домати. Размерите също не бяха нормални — Грем трудно би обхванал една от тях с двете си шепи. И най-сетне озадачаваха формите им — много по-сплескани и разширени, отколкото на плодовете, които познаваше.
Грем вдигна една ябълка и недоверчиво отхапа от нея. Раздаде се неправдоподобно звънко хрупане и в устата му остана нещо с вкус не на плод, а по-скоро на прекалено сладко тесто. Нищо, можеше да се яде. Дори беше приятно. Той бързо огриза ябълката и посегна за втора.
— И аз съм гладна — недоволно се обади Дебора. — Само че това вегетарианско меню никак не ми харесва.
Като уличен в неприлична постъпка Грем захвърли новата ябълка върху купчината и се обърна към пантерата.
— Права си… Хайде да вървим. Все ще можем да намерим нещо по твой вкус.
Крачейки един до друг, двамата изкачиха хълма и огледаха равнината оттатък. Недалече от реката се издигаше малка бяла къщичка с червени керемиди, зелена врата и зелени дъсчени капаци на прозорците. Вълкът обикаляше около нея, от време на време спираше, надуваше гърди и започваше да духа към стените като мощен компресор. Из въздуха хвърчаха листа, треви, клонки, но иначе този изкуствен ураган не изглеждаше особено опасен за каменната зидария.
— Дали да му помогна? — обади се Дебора и мечтателно добави. — С удоволствие бих си хапнала свинско печено.
— Боя се, че това ще бъде канибализъм — мрачно каза Грем. — По-добре ще е да потърсиш друг начин за прехрана.
През равнината минаваше гладък землен път с многобройни завои, макар че теренът позволяваше да бъде по-прав. На около километър от хълма пътят пресичаше реката по дървен мост и продължаваше към хоризонта, където се издигаха някакви високи здания.
— Там има град — посочи с ръка Грем. — Да вървим нататък. Поне в града би трябвало да има ресторанти.
Спуснаха се от хълма и тръгнаха към пътя. Над главите им, в синьото небе, плуваха бели изрисувани облаци с отчетливо очертани контури.
Едва бяха направили няколко крачки по гладкия, утъпкан път, когато зад тях се раздаде звук на тромба. Двамата отскочиха настрани и се обърнаха.
Един допотопен открит червен автомобил бавно се приближи към тях и спря. Шофьорът се надигна от седалката и Грем изненадано примига. Това не беше човек, макар тялото му карикатурно да напомняше човешкото. Главата беше черна, с две големи кръгли черни уши, бяла муцунка и носле, което и по форма, и по цвят напомняше маслина. Единственото облекло на съществото се състоеше от чифт широки бели ръкавици и торбести къси панталонки с презрамки и големи жълти копчета.
— Хей, привет! — гордо извика съществото с тънък весел гласец. — Да се запознаем! Аз съм Мики. А вие кои сте?
— Аз съм Грем Троол — сериозно произнесе Грем. — Това е моята приятелка Дебора.
— Ах, трол! — разсмя се Мики. — Аз отдавна си знаех, че в омагьосаната гора живеят вещици, гоблини, троли и феи. Накъде отиваш, троле?
— Гъм града… — смутено каза Грем. — Търсим ресторант, защото сме гладни…
— Почакайте! Сега ще ви нахраня. Мики никога не е оставял приятелите си в беда.
С тези думи съществото пъргаво скочи от колата, изтича назад и измъкна от багажника голяма плетена кошница, завита с бяла кърпа. Дебора подуши от разстояние и се облиза. Без да й обръща внимание, Мики изтича към предницата на автомобила и вдигна капака, разкривайки изрисуван двигател, който по всички правила на механиката не би трябвало да работи. Но работеше. Стърчащата отпред перка на вентилатора се въртеше бързо. Мики дръпна кърпата, разстла я на тревата край пътя и сложи отгоре дълга френска франзела, парче салам и пакетче жълтеникаво масло.
— Обичате ли сандвичи? — запита той.
Двамата не отговориха, а Мики и не чакаше потвърждение. С жест на фокусник той пъхна франзелата между перките на вентилатора. Нарязаните филии полетяха във въздуха по висока дъга. Мики ловко ги събра в подложената си длан, подреди ги върху кърпата и посегна към маслото.
— Не! — възкликна Грем. — Това е невъзможно!
— Всичко е възможно, приятели! — радостно отвърна Мики, пъхайки маслото във вентилатора.