Тънките резенчета масло полетяха като изстреляни от картечница. Проявявайки чудеса от ловкост, Мики грабваше филийките от кърпата, ловеше маслото върху тях и ги оставяше с една ръка, докато с другата поемаше нови. След малко същата манипулация бе повторена и със салама. За по-малко от минута върху бялата покривка се появи куп сандвичи.
— Добре че ви срещнах — удовлетворено каза Мики без ни най-малък признак на умора. — Моторът ми отдавна се нуждаеше от смазване. А сега яжте, не се смущавайте.
Дебора не чака втора покана и се нахвърли върху сандвичите. Грем последва примера й. А Мики измъкна от багажника поялна лампа и голям кочан царевица. Бръкна дълбоко в бездънния джоб на панталона си, извади клечка кибрит и я драсна с изящен жест в изпъкналия си задник. Клечката пламна със сухо пращене. Мики я поднесе към поялната лампа. От надупчената тръба излетя дълъг червен пламък.
С нахапан сандвич в ръката, Грем следеше новата изобретателна проява. Мики бе усетил това и действуваше с горда небрежност. Надигна поялната лампа над покривката и доближи царевицата до пламъка. Жълтите зърна с оглушителен пукот се превърнаха в снежнобели пуканки.
— Това е всичко, само трябва да бъдеш сръчен — каза Мики, изгаси лампата и я прибра в багажника заедно с празната кошница.
Сандвичите бяха свършили. Мики изсипа пуканките в голям хартиен пакет, после сгъна покривката и я сложи в шкафчето на таблото на автомобила.
— Искате ли да ви откарам до Дисниград?
— Искаме — съгласи се Грем.
След малко старият автомобил с мъчително пухтене ги понесе по шосето. Грем и Мики седяха отпред, Дебора се бе изпънала на задната седалка. Странното същество управляваше с една ръка, с другата ловко подхвърляше нагоре пуканки от книжния пакет и ги ловеше с уста. Грем тревожно следеше тези безгрижни манипулации. Изглежда, че Мики забеляза настроението на спътника си, защото устата му се разпъна чак до ушите в широка усмивка.
— Не се тревожи, троле. Аз съм най-добрият шофьор в целия Дисниград! Сега ще ми дойдете на гости, а после се надявам, че ще ме поканите в омагьосаната гора.
Грем не искаше да лъже, затова само кимна.
Изведнъж го обхвана усещането доколко смешно и безсмислено е всичко това. Той, Грем Троол, опитен космонавт и изследовател, седеше в някакъв старинен автомобил, до едно въображаемо същество и послушно приемаше ролята на трол от омагьосаната гора.
„Но всъщност какво ми остава? — помисли той. — Какво ми остава, освен да бъда покорен на онази воля, която си играе с мене? Веднъж опитах да се противопоставя и разруших своя свят. Добре, да допуснем, че отново започна борбата и отново разруша света. Ще разбера ли нещо за «играчите»? Или отново ще постигна само едно безсмислено унищожение?“
Не знаеше. Това беше най-лошото. За да нанесе удар, трябваше да знае кога и къде да удари. А дотогава… Е, дотогава щеше да бъде покорен и да спазва правилата на играта, която му налагаха.
Автомобилът прекоси равнината, стигна до реката и прелетя по дървения мост. Теренът постепенно се спускаше надолу, шосето ставаше все по-стръмно и по-тясно, ограничено от двете страни с високи насипи. Неочаквано Мики подскочи на седалката си и театрално изкрещя:
— Спирачките ми отказаха!
Той няколко пъти стъпи с цялата си тежест върху педала, но скоростта продължаваше да се увеличава. Отсреща, иззад завоя се появи смешно дребно автомобилче, управлявано от бял паток със син костюм и синя моряшка шапчица. Изглежда, че тук подобно облекло беше на почит.
Щом видя летящата срещу него кола, патокът подскочи и преди всичко се хвана за главата с необикновените си ръце-криле. Шапката му отлетя нагоре. После той се изправи над предното стъкло, оживено размаха крило и се развика с квакащ глас:
— Настрани! Настрани!
Мики с удоволствие би изпълнил тази препоръка, но колата не се поддаваше на управление. Патокът зави отчаяно към насипа. Червеният автомобил профуча край него, раздаде се трясък и тримата пътници подскочиха. Грем видя как лявото предно колело отлита назад. Катастрофата изглеждаше неминуема, но Мики се вкопчи във волана и го изтръгна от таблото, после се провеси навън и го заби на мястото на колелото. Замяната не изглеждаше много подходяща, но все пак вършеше работа. Автомобилът подскачайки продължи да се носи по нанадолнището.
От волана сега бе останала само къса желязна пръчка, стърчаща на няколко сантиметра от таблото. Мики я стисна здраво с две ръце и я завъртя. Автомобилът направи завоя, иззад който бе изскочил патокът. Отсреща изникнаха първите улици на Дисниград.