Обхващаше го неоформено ужасно предчувствие. В главата му цареше пустота. Стори му се, че се превръща в чекмедже от картотека, изпълнено с етикети, наречени спомени и, само тук-там между картончетата са пъхнати откъслечни, употребявани снимки. Къде бяха спомените му? За какво да си спомни? Старият Балт Троол? Ето го, долу на верандата, пие портокалов сок, седнал със запретнати ръкави в стола-люлка… Не, по дяволите, не това! Добре, ето го, държи малкия Грем на коленете си в пилотската кабина на стария кораб и натиска върху пръста му с коравия си палец… Не, друго трябва! Балт Троол с побеляваща вече брада седи до четиринадесетгодишния Грем и одобрително кима с глава… Друго! Върху пресния гроб се трупат купчини свежи цветя, във въздуха се носят странни, другопланетни аромати, а по червеното, сбръчкано лице на непознат възрастен мъж…
Друго?
Нямаше друго!
Отчаяно, трескаво Грем изцеждаше паметта си до дъно, до твърде плиткото дъно. И навсякъде срещаше едно и също — само спомените от последните два дни, само онова, което бе помислил, почувствувал или припомнил след странната дъждовна вечер. Друго нямаше.
Краката му се подкосиха от внезапно налетяла слабост. Той седна и облегна гръб на неестествено червената тухлена стена. Бе мислил, че е открил оръжие срещу всемогъщите „играчи“, а всъщност те само се забавляваха и когато това им омръзна — отнеха паметта му. Какво друго оставаше? Да изтрият личността му докрай, да го превърнат в бездушна пионка? Може би тъкмо това се искаше от него — да понася безропотно всяка игра, всяка гавра с тялото и душата му. Да се приспособи към този живот и да остане там, където го сложат, ако трябва — да стане завинаги трол в зелен костюм с червена качулка и да се задоволи с компанията на Мики и Гуфи, на прасенцата и вълка, на злобната летяща бабичка… Тогава навярно щеше да има спомени, навярно щяха да го оставят на мира, доколкото е възможно между ходовете на играта, докато се движат другите фигури.
„Какво пък — горчиво помисли той, — това също е живот.“ Само трябва да се пречупи и да повярва, че е трол, а всичко друго е сън, далечно видение. Няма космически кораби и далечни планети, няма мисии и не съществува кабинетът на Хуан Иванович Смит. Той е трол на име Грем, роден в тази гора…
Да, той беше роден в приказната гора, сред мрака на тежките борови гъсталаци и бавният вятър на лесовете люлееше кристалната му люлка. Огромен черен котарак пееше приспивни песни, а тролчето протягаше юмручета към късчето синьо небе над него и вечер нежната майка фея изсипваше в люлката му куп звезди, то ги смучеше и те имаха вкус на ментови бонбони. Когато порасна малко, старият му, тромав и добър баща го водеше през гората, провлачил по земята дългата си сива брада. Подземните духове открехваха вратите на ревниво пазените си съкровищници, за да видят новия горски престолонаследник и дори злобната баба Яга (да, така се казваше летящата старица!) се разнежваше и беззъбо гукаше някакви смешни приказки на детето, дошло в къщичката на кокоши крака…
Ха!
Нещо недоловимо и познато потръпна дълбоко в него. Грем изрева злобно, тържествуващо и скочи на крака. Така! А сега още спомени, още!
И отново нечий изплашен глас го съветваше да спре, но въртележката на спомените набираше скорост. Някой не искаше да му дава тези ерзац спомени, но нямаше власт да го спре, такъв беше законът на тези светове, те бяха длъжни да осигурят на Грем памет или поне замяна на паметта. Пред мисления му поглед се мяркаха приказни поляни, къщички на джуджета, нежни красавици, прогонени от коварни мащехи, стари мъдри крале, добродушни и хитри селяци, зли великани, храбри рицари, дриади и наяди, скрити в езерата и горите, пътища, водещи към далечния Дисниград, където живеят Мики и Мини, котаракът Феликс, морякът Попай, глупавият пес Гуфи и патокът Доналд, но това са градове от двадесети век, а има и по-стари, в тях живеят принцове и крале, там са Пепеляшка и Снежанка, Котаракът с чизми и Бременските градски музиканти, а ето отново гората, в нея пърхат от цвят на цвят елфи с дъгоцветни кристални криле и Червената шапчица е тръгнала на път към къщичката на баба си…
Паметта му приличаше на съд с вода, увиснал на тънък конец. Всяка нова капка засилваше напрежението. Той чувствуваше как всеки нов образ натежава още малко, още малко…
Сетне конецът не издържа и се скъ…
7
…плочки на пода кънтяха под краката му и той тичаше, тичаше, тичаше сред тълпа от странно облечени хора. Всички се стремяха насреща, към… (Към какво? Към пероните на гарата Виктория?). Грем не знаеше къде е попаднал след новия полет през пространството, след безбройните халюцинации. В главата му тъпо пулсираше някаква неопределена мисъл, нещо, удавено в смътна злоба. Трябваше да бърза — и той бързаше, разблъсквайки с лакти устремената насреща тълпа. Дами с дълги до петите рокли и натруфени шапки възмутено чуруликаха зад него, господа с цилиндри или бомбета злобно размахваха бастуните си. Той не им обръщаше внимание. Бягаше.