Какво можеше да направи сега? Да замине за Индия? Навярно лесно би намерил подходящо място в колониалната администрация. В парламента имаше достатъчно познати, които да му дадат препоръки. А кариерата… По дяволите кариерата! Какъв смисъл имаше да слуша и сам да произнася глупави, надути речи след всичко станало? И почти ежедневно да бъде принуден да среща наглата физиономия на Хендън…
Опомни се пред чаша бренди в сумрачна кръчма някъде край Темза. Стискаше със зъби размекнатия край на отдавна изгаснала пура. Високо горе през малко прозорче се процеждаше светлина, но мътните лъчи едва си пробиваха път през дима на безбройните лули. Насядали около мръсните дъбови маси, моряци и докери от близкото пристанище пиеха бира, бренди, джин… Сред тях лениво се влачеха жени с провиснали рокли, с раздърпани прически, някои дори без шапки.
Нещо топло и влажно се плъзна по увисналата му китка. Уилбъри наведе очи и видя дога. Легнал в краката му, огромният звяр го гледаше тъжно и съчувствено. Грапавият широк език потръпваше в такт с дишането. Джон отпусна ръка и погали масивния четвъртит череп. Кучето тихо заскимтя, като че разбираше мъката на стопанина си.
Някой мина покрай масата. Уилбъри се надигна. Пред него стоеше едно от безликите улични момичета. Тласкан от някакъв неосъзнат импулс, той потърси портфейла си, извади една банкнота и я пъхна в шепата на непознатата. Тя сякаш се смути, но бързо се окопити и понечи да седне на коленете му. С рязък жест Уилбъри я избута на съседната табуретка.
— Как се казваш?
— Мери, милорд… — тя леко се усмихна. — Тук почти всички се наричаме Мери.
Момичето посегна към гърдите му и той инстинктивно се отдръпна, но нямаше защо. Искаше само да изтупа мазилката от изцапаните му дрехи. Дали само така му се струваше, или наистина по лицето й се бяха запазили някакви следи от почтеност и доброта? Всъщност, все едно! Това не го интересуваше.
— Мери…
Ръцете й спряха да изтупват плата.
— Да, милорд?
— Ти си жена… Би ли могла да си представиш защо някоя друга жена… изневерява… на мъжа си?
Тя надигна глава, погледна го право в очите и погледът й беше сериозен и малко уморен.
— Може би няма да ви хареса, милорд… но виновен е винаги мъжът. Ако тя го е направила… е, значи не сте достатъчно мъж в едно от трите отношения — любов, работа или пари.
Ръката му сама полетя нагоре, но спря насред път. Какво беше виновно момичето със своята искреност?
— Махай се! — глухо произнесе той.
Мери се изправи и тъжно поклати глава.
— Не си заслужава, милорд. Повярвайте ми… ние всички сме еднакви…
След миг неясният й силует вече бе изчезнал сред тютюневия дим. Уилбъри поседя още малко, после хвърли няколко монети на масата, край недопитата чаша бренди и също стана. Главата му се въртеше, но не от алкохола.
Догът покорно го последва към изхода. Навън валеше ситен, мъглив дъжд, но Уилбъри не обърна внимание на това. Свечеряваше се. Без да знае къде отива, той безцелно бродеше по сивите улици, край къщи и магазини. От време на време навъсени полицаи го изпращаха с подозрителни погледи.
В едно от трите отношения… любов, работа или пари…
Сам знаеше, че с парите никога не е бил добре. Мизерна сметка в Кралската банка и цял куп дългове… Но в края на краищата, не живееха ли така стотици други аристократи? Дълговете отдавна се бяха превърнали в мярка за обществения престиж на човека. Ако умело боравеше с тях, можеше да ги влачи цял живот и да ги остави вместо наследство. А Уилбъри никога не се бе старал да прахосва чуждите пари.
Работата… Това улично момиче дори не подозираше колко близка е до истината. Живият интерес на Джулия към кариерата му в парламента… Дългите години, наситени с неуспехи… Фамилиарният интерес, който Хендън проявяваше от няколко месеца към младия си колега… „Ще ви запозная с Дизраели, приятелю… Говорете му за Балканския въпрос, той обича това…“ Никога не бе харесвал Хендън, често дори го ненавиждаше, не можеше да понася вулгарните му обноски, плоските шеги, пренебрежението към всякакви идеали… Отлично знаеше, че Хендън нищо не дава даром — за това свидетелствуваха разорените му длъжници… Но, господи, кой не вярва в себе си? Кой не приема като нещо заслужено проявения интерес, признанието на таланта, дори когато идва от такъв стар мръсник като Хендън?