И ето… От няколко месеца в парламента се говореше за „онова талантливо момче, младия Уилбъри“… Самият Дизраели на няколко пъти бе споменал, че вярва в бляскавата му кариера… А той се надуваше като паун, разчиташе на таланта си… и само в най-затънтените кътчета на мисълта си забелязваше, че Хендън често изчезва от парламента… че в същите дни Джулия разпуска прислугата… и пак в същите дни му намира досадни задачи, както и днес — да посрещне майка й на гара Виктория… Била съобщила с писмо… той не поиска да види това писмо, но провери в пощенската кантора… „Не, сър, не сме доставяли писмо за мисис Джулия Уилбъри“…
Потънал в мислите си, не забелязваше накъде върви и едва когато иззвъня камбанката над вратата, разбра, че влиза в зле осветено магазинче. Собственикът — гърбав старец с очила и омазнен костюм — пъргаво докуца до тезгяха. По ръкавите му имаше трохи, навярно вечеряше в задната стаичка.
— Какво ще обичате, сър?
Уилбъри плъзна разсеян поглед по рафтовете. Странно нещо — беше попаднал в оръжеен магазин. Жълтеникавите лъчи на петролната лампа хвърляха дълги отблясъци по стоманата на дулата.
Без да се смущава от мълчанието на клиента, гърбавият продавач протегна ръце към подредените пушки.
— Мога да ви предложа великолепен „Уинчестър“. Автоматично зареждане, отлична точност, далекобойност… Или ето това… Специално за лов на елени. Погледнете само приклада. Истинско чудо, инкрустиран е със сребро… А тази е едър калибър, ако пожелаете да посетите Африка, за лов на слонове… Не, не, вижте тази тук. Не изглежда много красива, но това е оръжие за познавачи, сър. Истинските ловци не признават друг модел…
Уилбъри надигна ръка, посочи настрани. Веждите на продавала изненадано подскочила, но веднага лицето му старателно изрази разбиране. Той свали от рафта миниатюрния револвер и внимателно го остави на тезгяха. Това беше съвсем дребно оръжие, късото дуло едва стърчеше пред барабана.
— Оръжие за дами и джентълмени, сър — бъбреше гърбавият старец. — Разбира се, няма точността на „Смит-Уесън“, но на петдесет фута спокойно унищожава грабители и всякакъв род злодеи… А при малко повече тренировки може да съперничи и с най-добрите модели… Не знам дали ви казах, това е марка „Булдог“… Хапе, сър… хе-хе-хе… Хапе по-лошо от вашия четириног приятел…
— Заредете го — сухо прекъсна Уилбъри потока от думи.
— Разбира се, разбира се… — угоднически се закланя продавачът. — Само това ли ще желаете? Допълнителна кутия патрони?
Уилбъри мълчаливо поклати глава и загледа как костеливите пръсти на стареца пъргаво вмъкват смъртоносните парчета олово в каналите на барабана. Пет патрона… Нямаше нужда от допълнителна кутия, и това беше предостатъчно…
Плати, прибра оръжието в джоба си и сподирен от бъбренето на продавача излезе навън. Мъглата бе станала още по-гъста. Сред нея висяха светлините на уличните фенери, като сенки се мяркаха каменните сфинксове по парапета на кейовете.
Спусна се надолу по хлъзгава каменна стълба. Гранитните блокове на кея бяха мокри. Някъде в далечината изсвири корабна сирена. На няколко фута под краката му се плискаше вода.
Уилбъри потръпна от студ. Бръкна в джоба си и напипа револвера, затоплен от тялото му. На петдесет фута спокойно унищожава… Нямаше да му се наложи да стреля от толкова далече…
Какво щеше да прави сега? Да отиде при Хендън? Да му каже, че е мръсно животно и да изпразни барабана в корема му? Или…
Измъкна револвера и притисна късото дуло към слепоочието си. Как казваше продавачът?… Хапе, сър… Да, това беше като ухапване на отровна змия… А после… После, по думите на Шекспир… Заспи, и може би сънувай…
Тежкото тяло на дога се стовари върху него и изби револвера от ръката му. Уилбъри падна, надигна се на лакът…
Вече не беше Уилбъри. Отново се превръщаше в Грем Троол.
— Дебора… — нежно промърмори той. — Дяволска котка… И ти ли си в плен като мене?
Догът заподскача, заскимтя, разтвори челюсти в отчаяното усилие на животно, лишено от дар слово.
— Нищо, Дебора — каза Грем. — Не се тревожи. Може би това е Земята, но тук няма място за такива като нас. Сега ще станем същите както преди.
Той се изправи, огледа нощта наоколо и напрегна волята си. Не беше Джон Уилбъри. Изричаше се Грем Троол, космонавт от бъдещето на този проклет свят. И светът, отначало колебливо, после все по-покорно, започна да му се подчинява. Тялото му растеше, с пукот разкъсваше шевовете на чуждите дрехи. Изцапаният с мазилка и кал костюм изчезна, превърна се в познатия комплект — син панталон и червен пуловер. Край краката му отново се въртеше Дебора, възбудена от предстоящото бягство.