А сега — спомените. Не собствените, вече знаеше, че неизвестните „играчи“ са му ги отнели. Щеше да си послужи със спомените на Джон Уилбъри.
В последния момент го обхвана страх. Имаше нещо опасно в силата, с която образът на Уилбъри бе потиснал собствената му личност. Но друг изход нямаше и Грем започна да привлича спомен след спомен, да възкресява паметта на чуждия човек — нещастен човек, жестоко ударен от живота. Светът се залюля, но това не го плашеше — вече подозираше, че е принуден да броди из фалшиви, изкуствени светове, нищо повече от сапунени мехури, които блясват за миг с всички цветове на дъгата, преди да…
8
…и вече трудно би могъл да каже кой е той, коя от безбройните личности е неговата истинска личност. Бе скачал от свят в свят, преодолявайки безкрайното, изпълнено с халюцинации пространство. За да открие… Какво?
В главата му се блъскаха спомени — спомени на непознати хора, марионетки от някакъв непонятен спектакъл, в който беше принуден да участвува. Всеки свят му налагаше нов облик и нови чувства. Това напомняше безумен, безсмислен театър, главната роля в който играеше Грем Троол под десетки различни имена — Джон Уилбъри, Ханс Кайфер, Рагнар викингът, кроманьонецът Рам…
И всеки път той влизаше в ролята. Спомняше си как вледенен от ужас бе тичал по тръпнещите брегове в последния ден на Атлантида, за да се добере до спасителния кораб.
Помнеше как той — кроманьонецът Рам — излезе сам срещу ордата на косматите хора и те с рев, с вой и ругатни на примитивния си език се нахвърлиха срещу него. Пред очите му още играеха замахващите каменни брадви, летящите копия, озъбените полумаймунски лица. Ноздрите му и досега носеха спомена за тежката кисела миризма на мръсните космати тела. И още нещо… Спомняше си как удряше жестоко, безжалостно — в него бушуваше кроманьонецът Рам и космонавтът Грем беше потънал дълбоко долу, притиснат под простите закони на каменната ера — убий, или ще бъдеш убит.
Помнеше ледените простори на Аляска, през които едва се влачеше, опъвайки ремъка на шейната, върху която лежеше полумъртвият му приятел. Кучета нямаше — отдавна ги бяха изяли. Венците му кървяха, подути от скорбут. На всяка крачка се препъваше, на всяка десета — падаше и после дълго почиваше, дишайки тежко обгарящия леден въздух. Единствената им надежда беше далечният Форт Юкон, но дотам имаше още сто и двайсет мили — сто и двайсет убийствени мили под безразличната усмивка на северното сияние.
Помнеше безмълвната командна рубка на полуразбитата подводница, превързаните матроси, насядали на пода, сред струйките вода, протичащи от невидими в червеникавия полумрак пукнатини. В слушалките бръмчаха двигателите на немските кораби, от време на време далечен взрив жестоко блъскаше тъпанчетата му. Наоколо никой не смееше да диша, защото единствената надежда беше в това — да лежат безмълвно на дъното и да се надяват на изхвърлената през торпедния апарат пафта, смесена със смачкани писма, парчета дърво и скъсани моряшки фланелки.
Помнеше ранното кърваво утро, в което поведе своята селска дружина срещу кръстоносците. Тясната каменна клисура кънтеше от викове и звън ма стомана, тежко тътнеха копитата на бронираните коне и с трясък падаха на земята самоуверените, надменни рицари. Страшен бе този ден и малцина от войнството Христово успяха да се измъкнат, за да разкажат как мъсти отчаяният народ за опожарените села, за разграбеннте хамбари и изпотъпканите нивя.
Помнеше всеки един от тези изкуствени, бутафорни светове — сега беше уверен, че са изкуствени — и помнеше как отново и отново впрягаше фалшивите спомени, за да избяга от полята на капитан Строгов, на римския легионер Луциус, на еретика Джорджо и да потърси нов свят, може би единствения, истинския, този, в който нямаше вече да играе по чужда воля.
За кой ли път вече Грем се преметна през още един черен отвор и в очите му нахлу ярка светлина. Стисна клепачи, после бавно и предпазливо ги разтвори. Нов свят… Но какъв? Безсмислен като Дисниград? Жесток като старинния Лондон? Или нещо ново?
Вече всичко се превръщаше в традиция. Отначало напрягаше паметта, наложена му от „играчите“, после я претоварваше, събаряше света и се превръщаше в облак от частици, за да прелети през загадъчното пространство, да пресече облаците от халюцинации и да открие вратата към новото битие.