Марта да плаче! Лемхович бе толкова поразен, че не успя да измисли нищо по-добро от предварително подготвеното бодро начало.
— Привет, Марта! Какво ново в къщи?
Тя бавно вдигна поглед — толкова объркан и отчаян, че Лемхович изтръпна. „Филип! — мина му през ума. — Нещо се е случило с Филип! Господи, момчето ми!“
— Игна… — заекна Марта. — Игнасно е болен…
Лемхович притвори очи. Въздъхна тежко и му се стори, че тази въздишка няма да има край. Игнасио… Разбира се, Игнасио. От години бе очаквал това. В края на краищата, никой не е безсмъртен. И въпреки това, в дъното на душата си бе таил надеждата, че Игнасио ще се окаже вечен.
— Какво се е случило? — гласът му отекна глухо из стаята.
— Нали знаеш, че той чакаше Хуан да се върне — бързо заговори Марта, сякаш нямаше търпение да прехвърли болката си. — Преди три дни поиска да отиде на пристанището. Беше си втълпил, че корабът на Хуан непременно ще пристигне този ден. После започна буря… Когато се прибра, беше мокър до кости… Вечерта вдигна температура. Лекарят дойде чак на следващия ден… Каза, че няма надежда… — Тя изведнъж изхлипа. — Помогни му, Адам! Трябва да му помогнеш!
— Не мога, Марта. Знаеш, че не мога. Никой не може да му помогне сега. И изобщо… Защо си въобразяваш най-лошото? Само защото един некадърен доктор казал, че няма надежда? Хайде де! Да не мислиш, че една настинка е достатъчна за нашия стар авантюрист? Помниш ли колко по-зле е бил? Ще се измъкне, Марта! Избърши си очите и престани да плачеш.
Тя го погледна с колебливо облекчение. Лемхович криво се усмихна. Ето че отровата на световната популярност бе проникнала дори у Марта. Нито той, нито някой друг би могъл да предскаже съдбата на Игнасио, ала Марта вярваше, че Великият Лемхович не може да греши. Какво пък, нека! Нека вярва, че Игнасио ще оздравее въпреки прогнозата на лекаря. Току-виж наистина оздравял.
— Сигурен ли си? — Марта избърса очи с омачканата кърпичка и приглади прошарената си коса. — Нали не ме залъгваш, Адам? Толкова се разтревожих, като го видях в леглото…
— Ще се оправи! — решително отсече Лемхович. — Ами че това е Игнасио, не някой от днешните слабаци. Представи си само: да умре от настинка! Няма да стане!
— Благодаря ти, Адам! — сега Марта наистина се успокои. — Обаждай се по-често. И се връщай скоро!
— Излитам след два дни. Ако се опитат да ти натрапят някакви ангажименти, отбивай атаките. Решил съм поне един месец да не пътувам никъде.
— Дано! — тя недоверчиво поклати глава. — Ще те чакам вдругиден. Довиждане. Отивам да видя как е Игнасио.
Екранът изгасна. Лемхович разсеяно закрачи из хола, после се приближи към широкия панорамен прозорец и притисна чело към хладното стъкло. Едва сега започваше да осъзнава онова, което бе чул. Игнасио беше болен, Игнасио можеше да умре. А той… Какво търсеше тук, в тази далечна столица? Още един научен конгрес, още десет интервюта, още петдесет безлични срещи…
Долу блестяха светлините на вечерния град. Преплитаха се причудливо изкривени фасади от стъкло и метал, между тях тъмнееха задрямалите масиви на многоетажните паркове, по магистралите прелитаха коли. В далечината проблясваха, подредени в романтични правоъгълници, прозорците на старите квартали. Лемхович обичаше тая архитектура от миналия век — строго функционална, сдържана, без модерните строителски излишества. Имаше нещо аскетично в някогашните панелни сгради, нещо спокойно и далечно от съвременната суета.
Погледът му се плъзна отвъд старинните здания, към тъмната планинска верига. По склоновете блещукаха прозорците на хижи и хотели, далече надясно, осветена от прожектори, се издигаше кулата на стария телевизионен център. Лемхович се намръщи — гледката му напомняше за предстоящото интервю. И едва бе помислил за това, на вратата се почука.
— Заповядайте! — високо изрече той.
В стаята влезе преводачката — високо русо момиче с грозновато лице и весела усмивка, която заличаваше всички недостатъци.
— Добър вечер, професор Лемхович. Извинете за безпокойството, исках само да ви кажа, че преди малко ми се обадиха от телевизията. Колата ще ви чака пред хотела в десет часа сутринта.
— Добре, добре — разсеяно кимна Лемхович. — Тъкмо мислех за това. Не се тревожете, моето момиче, всичко ще бъде наред. Ако не друго, поне интервюта се научих да давам.