Выбрать главу

Преводачката се смути, пожела му лека нощ и излезе. Лемхович уморено се отпусна в креслото и машинално посегна към масичката, където лежеше любимата му книга — „Класически японски тристишия“. Разгърна я, ала не виждаше текста. Пред погледа му танцуваше загорялото от слънцето, набръчкано лице на Игпасио.

И изведнъж буквите бавно се проясниха. Беше отворил книгата на едно от тристишията на Басьо.

Пеперуда той вече никога няма да стане. Напразно трепери червей под есенен вятър.

Навън, край фасадата на тридесететажния хотел, свистеше вятър.

2

Пътят криволичеше нагоре, сред лескови гъсталаци и обляни от слънце тревисти склонове, от време на време потъваше в сянката на букови гори и отново излизаше на открито. Отгоре се мярнаха пъстрите кабинки на лифта.

— Тази планина е истинско богатство за вашия град — каза Лемхович. — Малко столици могат да се похвалят с такива чудесни възможности за туризъм.

— Ако остане време, ще направим една обиколка, искате ли? — предложи преводачката. — Ще видите колко е красиво. От върха се вижда целият град. А може и довечера да се изкачим догоре — нощем гледката е фантастична. Същинско море от светлини…

Колата направи последния завой и спря в подножието на телевизионната кула. Пред входа вече ги чакаше водещият на предаването — невисок мургав мъж с къдрава коса и тънки черни мустачки. Докато излизаха от колата, той гн наблюдаваше със същия поглед, който бе подразнил Лемхович при вчерашната им среща — внимателен и леко насмешлив. С изискания си тъмен костюм и златната игла върху модната широка вратовръзка приличаше по-скоро на важен търговски представител, проследяващ изпълнението на доставка от ценни стоки. „Специалист по провокиращи интервюта — помисли Лемхович. — Ще се опитва на всяка цена да оживи беседата с неочаквани въпроси. Да видим, да видим…“

Вместо да го раздразни, мисълта го развесели. Отдавна бе минало времето, когато се объркваше пред журналистите и смутено мънкаше в отговор на неудържимото им любопитство. Сега знаеше как да се справи с който и да било от тях. Ако се наложеше, би могъл да постави на място този самоуверен млад мъж, но се надяваше да не стига чак дотам. Най-подходяща за момента му се струваше неутралната позиция — световноизвестен учен благосклонно отговаря на въпросите на журналиста и заобикаля с дискретно мълчание неудобните теми. А за разнообразие можеше тук-там да подхвърли по някоя ненадейна преценка за ролята, която бе изиграл в науката. Обичаше да поразклаща пред публиката собствения си пиедестал.

Водещият маниерно протегна ръка и заговори нещо.

— Добре дошъл в нашия телевизионен център, професор Лемхович — преведе момичето. — Екипът е готов за предаването. Заповядайте в студиото.

Докато пресичаха широкото фоайе и се изкачваха по стъпалата към втория етаж, водещият продължаваше да говори. Всъщност, в приказките му нямаше нищо ново. Още вчера бяха уговорили темата на предаването. Лемхович трябваше да беседва с няколко представители на зрителите. Разговорът щеше да протече без предварителна подготовка, за да не се нарушава впечатлението за непосредственост и автентичност. Телевизионните журналисти винаги обичаха да говорят за непосредственост и автентичност, макар че рядко можеха да обяснят какво точно имат предвид.

Студиото се оказа неголяма зала със стени от цветопроменлив пластик тип „хамелеон“. От тавана висяха десетки прожектори с големи бели номера, между които се спускаха гъвкави метални пипала с миниатюрни камери на върха. Лемхович съчувствено погледна към режисьора на пулт, отделен от студиото с прозрачна стена. Не му завиждаше — от опит знаеше колко трудно се управляват тези манипулатори с неограничена степен на свобода.

Около кръглата маса вече седяха седемте поканени представители на зрителите и водещият му ги представи един по един: едър, широкоплещест механик на строителни машини; висок и мършав социолог с дълги ръце, дълъг нос и дълга, отдавна неподстригвана коса; млада домакиня с празнична прическа, облечена в най-хубавата си рокля (как иначе, нали всички съседи ще я видят по телевизията!); артистично небрежен писател в кожено яке и пуловер с раздърпана яка; чертожничка на около тридесет и пет години с вечно очакващ поглед на стара мома; късо подстриган ученик с предизвикателно присвити очи, облечен в строг черен костюм (несъмнено наложен от родителите, но момчето не бе пропуснало да разхлаби вратовръзката и да разкопчее горното копче на ризата); и накрая — нисък, пълничък мъж с рядка прошарена коса, научен сътрудник от Националния изследователски център по видеоника. „Колега — помисли Лемхович. — Скромен, но скрито суетен. Иначе за какъв дявол ще носи очила с такива дебели стъкла, вместо отдавна да си направи операция.“