— Ето го! — тържествуващо изрева сержантът.
С едни скок негърът излетя през вратата и побягна към храстите. Войниците още не се бяха опомнили и само гледаха объркано подир него.
— Стреляйте, проклетници! — викаше сержантът. — Огън!
Един от войниците вдигна пушката и натисна спусъка, без да се цели. Прогърмя изстрел, но негърът продължаваше да тича. Вторият куршум също не го улучи. До храстите оставаха само десетина крачки, когато отекна третият гърмеж. Негърът изпъшка, хвана се за кръста и рухна на земята.
Сержантът се обърна. В малките му черни очички блестеше злобна радост. Той вдигна ръка и посочи с пръст Игнасио.
— Арестувайте този човек!
Отекна финалният акорд на музиката, екранът на телевизора изгасна за миг, след това се появи говорителката и усмихнато съобщи:
— Драги зрители, това беше седми епизод на кубинския сериен филм „Животът на Игнасио“. Следващия, осми епизод, очаквайте в сряда, от…
— По дяволите! — възкликна момчето, седнало пред телевизора.
— Филип! — строго каза Лемхович. — Колко пъти съм ти казвал да не ругаеш?
— Не е честно! — обидено промърмори момчето.
Лемхович изключи телевизора, където беше започнало някакво рекламно предаване и се обърна към сина си.
— Кое не е честно според теб?
— Ами това… — Филип неопределено махна с ръка. — Защо Игнасио не се обърна? Само за мъничко да беше погледнал настрани, щеше да види змията и да я прогони. Онзи, дебелият и без това вече се канеше да си тръгва.
Бащата вдигна рамене.
— Е, филмът вече е заснет и не може да се промени. Остава си един и същ — за всички зрители и всеки път, когато се излъчва. Можеш да го гледаш и десет пъти, но змията все ще влиза в колибата.
— Знам, знам — нетърпеливо кимна момчето. — Друго исках да кажа. Няма ли начин да се даде свобода на Игнасио?
Лемхович помисли малко. Не беше привърженик на „приспособяването“ към детската възраст. Предпочиташе да говори със сина си като с възрастен. Марта понякога мърмореше за това, но Филип беше доволен.
— Разбирам какво искаш да кажеш, моето момче, но това е невъзможно. В края на краищата Игнасио на екрана е само един подвижен образ — без своя воля, без собствени решения. И така е не само с него, но и с цялата екранна действителност. Веднъж зафиксирана, тя не може да се промени. За създаването на един филм ние плащаме скъпа цена — отказваме се от случайността, този неразделен елемент на реалния живот.
В очите на Филип пламнаха войнствени пламъчета.
— Слушай, тате, не ме баламосвай! — непочтително заяви той (в споровете това му се позволяваше). — Обясни ми по човешки, защо да не дадем свобода на Игнасио.
Лемхович въздъхна. И тая вечер нямаше да има време за работа. Статията стоеше недописана, в редакцията вече се сърдеха, а той трябваше да спори със сина си на някаква безсмислена тема.
В този миг не би могъл и да предположи, че само след пет години тази тема ще му донесе Нобелова награда.
Седнал в студиото, Лемхович си припомняше онази далечна вечер и собственото си объркване в спора с упоритото момче. Спомняше си как дълго се въртя в леглото в напразна борба с безсъницата. Някъде към полунощ стана внимателно, за да не събуди Марта, качи се на тавана и започна да рови в старите списания. Имаше нещо такова, сигурен бе. И наистина го откри — пожълтял, прашен екземпляр на „Журнал дьо л’ектронисиен“ от 2003 година със статията на Шарл Терлие.
— На следващия ден започнах да правя най-общи изчисления — продължи той. — Пресмятах какъв обем на паметта трябва да има един компютър, за да може да разиграе историята на Игнасио. Получаваха се чудовищни цифри. Бях готов да се откажа, но разбирах, че идеята си заслужава труда. Ако успеех, светът щеше да получи нов вид изкуство — самостоятелен телевизор, способен безкрайно дълго да разиграва всяка история, която му възложим. Мисля, че тогава ми хрумна и названието „видеон“. Не е много успешно, но си спечели популярност.
Научният сътрудник се изкашля.
— Споменахте за трудностите и мога да си ги представя. Как успяхте все пак да преодолеете пречките?
— Виждате ли, в първоначалната си работа се ръководех от една най-проста принципна схема на бъдещия апарат. Ето ще я нахвърлям тук…
Лемхович извади от джоба си лист, разгъна го и започна да скицира. Една от камерите се наведе над рамото му, за да обхване схемата.
— Аха! — кимна с разбиране научният сътрудник. — Тази схема се употребява и до днес.
— Да, тя е твърде проста, за да се видоизмени, макар че някой ден сигурно и това ще се случи. Но въпросът беше как да се реализира всичко това на практика. По това време работех в една експериментална лаборатория. Ръководството на института се заинтересува от идеята и ми даде, така да се каже, зелена улица. Тъкмо тогава вече беше готова нова дългосрочна памет за универсалните компютри на автоматичните космически станции. С много усилия успяхме да си набавим един от първите модели и мислехме, че вече всичко е решено. А в действителност трудностите едва започваха.