Лемхович отново си припомни онзи наивен ентусиазъм, с който се беше нахвърлил върху работата. Тогава твърдо вярваше, че всичко ще бъде готово най-много за шест месеца. А бяха минали повече от две години, преди в лабораторията да се появи първият видеон — машина с размерите на гардероб и с малък екран върху предната стена. Както всеки прототип, той беше истинско чудовище в сравнение с днешните си елегантни правнуци. Но Лемхович си обичаше старата примитивна машина — нали от нея започваше животът на неговия Игнасио!
— Да, забравих да спомена! — сепна се той. — За работен вариант бяхме избрали именно филма „Животът на Игнасио“. Паметта на модела беше натъпкана със сведения за историята и географията на Куба, за физическия облик и характера на действуващите лица и тъй нататък. За първоначална ситуация избрахме момента, когато избягалият роб пристига в колибата на Игнасио. Както виждате на схемата (той посочи с пръст) тази ситуация минава през логическия филтър и преобразователят я подава на екрана. Веднага след това влиза в действие генераторът на случайности. Неговото действие в много отношения копира човешката фантазия — по закона на вероятностите се избира произволна информация от паметта и се съчетава с възникналата ситуация. Филтърът я пропуска — и тя се появява на екрана. Или пък я отхвърля. Тогава генераторът подбира нова. Това става за части от секундата и не се усеща от зрителя. Така получаваме едно истинско, уникално, непредсказуемо действие.
Той помълча малко и тихо добави:
— Всъщност това е видеонът.
6
Игнасио седеше край вратата на колибата и се мъчеше да изглежда безучастен. Не помръдваше, само ъгълчето на устните му леко потреперваше, ала четиримата войници не се интересуваха от това. Под ръководството на сержанта те разхвърляха оскъдната покъщнина, преобърнаха старото дъсчено легло, раздърпаха сламеника и объркано се огледаха наоколо. В тясната колиба нямаше къде да се скрие човек.
— Трябва да е тук! — вбесено изрева дребният, шишкав сержант. — Проклятие, не може да се е изпарил!
— Ами ако изобщо не е идвал, господин сержант? — несмело се обади един от войниците. — Нали виждате, че тук няма никой.
Сержантът се завъртя, подскочи и с все сила го зашлеви през лицето. Ботушите му тежко изтропаха по пода и изведнъж се раздаде трясък. Прогнилите дъски не бяха издържали тежестта. Сержантът хлътна до кръста и усети под краката си нещо меко.
В тясното, мрачно пространство под колибата робът лежеше по корем, вцепенен от страх, с посивяло лице. Сержантът тъпчеше по гърба му, безпомощно драскаше с пръсти по дъските и злобно въртеше очи срещу войниците, които едва сдържаха усмивките си. Игнасио хвърли безразличен поглед през рамо и отново се обърна навън. За миг от тревата се показа змия, полюшна тясната си глава и запълзя обратно.
Най-после войниците измъкнаха сержанта. Той изтърси треските от униформата си, понечи да надникне в дупката, но се отказа и с прекомерно широки крачки се отправи навън. Мимоходом блъсна Игнасио, макар че имаше достатъчно място.
— И мисли му, ако се окаже, че си скрил проклетия негър, негоднико! Ще се върна и ще те подпаля заедно с колибата ти!
Сержантът спря и се огледа, избирайки посоката. После обърна гръб на Игнасио и поведе четиримата войници към храстите.
Въздишката на Игнасио се сля с възторжените възгласи на скупчените пред видеона мъже. Някой изтича към хладилника за предварително подготвената бутилка шампанско, другите грабнаха Лемхович и започнаха да го подхвърлят из въздуха. Филип (специално поканен за първата проба) подскачаше отстрани и дрезгаво викаше:
— Нали ти казвах, тате! Нали ти казвах! Видя ли, освободихме Игнасио!
Това беше преди осемнадесет години…
Лемхович бавно се измъкна от унеса на спомените и се обърна към научния сътрудник, който тъкмо задаваше въпрос:
— Колко време продължи работата на този първи видеон?
Старият човек неволно се усмихна, после си представи Марта, впила разтревожен поглед в екрана на овехтелия метален шкаф. Усмивката му изчезна.
— Виждате ли, той все още работи… Вече осемнадесет години. Пазя го в къщи като спомен, макар че заема доста място. Игнасио е станал почти член на семейството ни… нали знаете как човек се привързва понякога към героите от видеона. Всъщност той е доста остарял, беше в затвора в Хавана почти две години. Сега главен герой е неговият син, Хуан…