Бутонът изщрака под пръста му, но не стана нищо. Екранът не светна. Няколко секунди Грем стоя неподвижно, очаквайки връзката да се установи, да се окаже, че просто има някакво прекъсване.
— Аз ти казвах, че нещо не е наред — измърка зад гърба му гласът на Дебора.
Още няколко безплодни опита да установи връзка потвърдиха думите й. Нямаше смисъл да продължава. Грем махна с ръка и седна в креслото. Помъчи се да си представи какво би могло да попречи на връзката. По принцип тази апаратура беше вечна. Всички детайли бяха запоени в един блок и никакво външно въздействие не би могло да ги разруши.
— Е, добре — каза той. — След като вече повика неприятностите, не ни остава нищо друго, освен да тръгнем насреща им. Ще трябва да отлетим до Центъра.
— Както кажеш — недоволно отвърна Дебора и излезе навън.
Грем я последва. Заедно заобиколиха къщата и излязоха на широката площадка, пригодена за космодрум. Още старият Балт Троол я бе покрил с калдъръм от обли речни камъни, вече съвсем загладени от времето. Ветровете бяха натрупали пръст във вдлъбнатините, сетне пак с тяхна помощ долетяха семена на треви и сега цялата площадка беше обрасла в билки и дребни полски цветя. Природата сякаш бе сметнала за въпрос на чест да прояви непобедимата си жизненост тъкмо на този непригоден терен. Дори дебелите телескопични крака на кораба, кацнал тук преди десет дни, бяха оплетени от виещи се растения.
Корабът не беше голям, покривът на къщата стигаше почти до средата му. Имаше формата на странна метална гъба със сферична шапка, монтирана върху триножник от членести подпори, напомнящи лапи на насекомо. Покрай цилиндричната основа беше прилепена външната стълба, завършваща под външния люк, в основата на кълбовидната кабина. Блестящият метален силует внасяше в пейзажа нещо необикновено и в същото време отдавна познато. Едва завил зад ъгъла, Грем спря, за да се полюбува на кораба.
И в същия миг забеляза светлинките.
Първото му впечатление беше, че напомнят пухкавите семена на земния магарешки трън и колкото да се мъчеше по-късно, не успя да намери по-добро сравнение. Ослепително бели, те блестяха като късчета огледало, върху които е паднал слънчев лъч и разпръскваха на всички страни тънки светещи нишки. Централното ядро от плътна светлина беше не по-голямо от орех, но дългите бляскави бодли изпълваха пространство с размерите на футболна топка.
Стотици от тези светлинки плуваха във въздуха около кораба, безтегловно се издигаха нагоре или плавно падаха към земята, сякаш лекият прохладен вятър ги въртеше в загадъчен танц.
— Не ми харесва това — обади се Дебора. — Да се махаме оттук.
— Ще се махнем с кораба — кратко отвърна Грем и тръгна напред.
Едва бе направил няколко крачки, светлинките се спуснаха пред него. Допрели краищата на лъчите си, те започваха да се събират в плътна преграда. Грем се поколеба дали да продължи. Това прекалено много приличаше на съзнателно противодействие. Но едно отстъпление не би му донесло нищо, освен съмнителната надежда нещата да се оправят с времето. Във всеки случай не беше по негов вкус да седи в къщата и да чака кога тези блясъци ще го оставят да влезе в собствения си кораб.
До стълбата оставаха само няколко метра. Грем размаха ръка, като че искаше да пропъди досадни комари, и прекрачи напред. Пръстите му проникнаха в една от стветлинките. Незабавно остра, разклонена болка пробяга по всички нерви, чак до рамото и ръката му увисна покрай тялото като парче безчувствено дърво. Той изхриптя през зъби и отскочи назад. Чувствуваше, че трябва да реагира, да направи нещо, но в главата му цареше кънтяща пустота и само краката му отстъпваха с бавния автоматизъм на навита кукла. С крайчеца на окото си зърна Дебора, която отстъпваше назад, ниско приведена към земята. Иззад оголените в грозна гримаса зъби на пантерата излиташе яростно ръмжене. Изведнъж Дебора се обърна и с един скок изчезна зад ъгъла.
Огледалните блясъци продължаваха да се въртят из въздуха около кораба. Грем спря до стената на къщата и бързо започна да масажира вцепенената си ръка. Смътно усещаше, че нещо не е наред. Тревогата му не идваше от появата на светлинките. Или по-точно… Какво по-точно? Мисълта се изплъзваше, въртеше се на онази граница, когато човек разбира, че тя съществува, но все още е твърде далече, за да я осъзнае. Какво го плашеше? Защото дълбоко в себе си той беше изплашен от непонятното явление. Да, ето кое беше странното! Той се боеше от светлинките, а нещо независимо от волята му пъдеше този страх. И докато се мъчеше да разбере причината за раздвоението, нечия чужда воля го накара да се наведе и да вдигне с лявата си ръка един камък, голям колкото портокал, с полепнала отдолу пръст. Той се изправи. Погледна камъка върху дланта си и изведнъж разбра какво ще направи. Това беше нелепо, безкрайно глупаво за един опитен космонавт, съзнанието му крещеше против безсмислената постъпка, но тялото в този миг действувше само. Лявата ръка замахна и малко неловко захвърли камъка към най-близката светлинка. Няколко блясъка едновременно полетяха срещу хвърления предмет, спряха го във въздуха и се струпаха около него. За секунда светенето им се засили дотолкова, че Грем притвори очи, а когато погледна отново, камъкът беше изчезнал.