Спомените му се изплъзваха. Грем се мъчеше да задържи остатъците от памет и в същото време машинално се приближи към Дебора, за да я поведе назад, към входа на къ…
3
…челото му се стичаха струйки пот. В бързината не беше наместил добре ремъците на раницата и едва сега усети, че протритите рамене го болят. Без да спира движението, вдигна ръце и премести ремъците по-навътре, към шията. Болката отслабна и товарът сякаш стана малко по-лек.
Краката му потъваха в плътния килим от лански листа и трябваше да стъпва внимателно, за да не се подхлъзне по стръмния склон. Изкачваше се с размерена крачка между дебелите, обрасли с мъх стволове на вековните дървета. Дебора беше изостанала малко по-назад и явно също беше изморена — черната й козина лъщеше от пот. Под сянката на високите корони на дърветата беше прохладно. Лъчите на обедното слънце не можеха да проникнат през тях и в гората цареше мек, зелен полумрак.
В паметта му отново имаше празнина. Но Грем не се тревожеше. Всичко се повтаряше. Спомените щяха да се появят веднага, щом ги потърсеше. Той насочи вниманието си към онова, което бе забравил, и веднага го откри. След неуспешната стрелба на Дебора… Не, не е имало никаква стрелба… Добре, все едно. След появата на светлинките бе станало ясно, че не ще може да използува кораба си. Тогава си спомни за стария звездолет на Балт Троол, изоставен далече в равнините на юг. Странно… Беше уверен, че за първи път чува за този кораб. Не, навярно просто беше забравил. Разбира се! Баща му обичаше звездолета си и цял живот летя с него, докато се отказа от космическите експедиции и се настани окончателно на тази планета. Оттогава старият кораб стоеше забравен в степта. Грем криво се усмихна и поклати глава. Как можеше да забрави подобно нещо! Но тревогата му не отслабваше, защото някаква част от съзнанието продължаваше да държи на своето — той никога преди не е чувал за присъствието на друг кораб на планетата.
Дърветата оредяха, след малко съвсем изчезнаха и човекът и пантерата излязоха на стръмна алпийска ливада. До билото оставаше съвсем малко. Крачейки нагоре, Грем продължаваше да тегли прекъснатата нишка на спомените. И тъй, беше се сетил за изоставения кораб. Светлинките не му попречиха да приготви набързо раницата си и да напусне къщата. Тръгна нагоре, през гората, за да прехвърли планината и да започне дългото си придвижване към звездолета. Всъщност това беше всичко. Няколко часа изкачване го доведоха до върха на планината.
Тревата под краката му оредяваше, отстъпвайки място на изгладени от вековете бели камъни с причудлива форма, надупчени от снеговете и дъждовната вода. Насреща духаше сух, пронизващо студен планински вятър. Грем измина последните крачки до билото и се изправи на границата между двата склона. Планината сякаш разделяше света на две — от хоризонт до хоризонт. Далече наляво през хребета преливаше море от облаци и като сив водопад се спускаше надолу. Надясно се издигаше високият връх, увенчан със синкаво-бяла снежна качулка. Върхът нямаше име. Грем не обичаше да дава названия на каквото и да било. Имената са нужни за разговор, за общуване, но не и когато си насаме със своя свят.
Той постоя още малко така, взрян в стръмните хълбоци на непристъпния връх, сетне отклони погледа си. Долу се простираше равнина, също тъп гладка и позлатена от слънцето, както и онази, която всеки ден виждаше през прозорците на старата къща. Имаше само една разлика — широката река, която се виеше сред степта като път, построен от незнайни строители, които са ненавиждали правата линия.
— Да вървим, Дебора — каза Грем и тежко пристъпи надолу.
Отново ги посрещна гора — отначало възловати, изкривени от зимните бури дървета, после великански старци, с дънери по десет обхвата. В сянката на короните им никнеха млади, хилави издънки, устремени към далечната светлина. Вятърът беше изчезнал, тук бе спокойно и тихо, от земята се надигаше влажният аромат на гнила шума. На места черната планинска пръст беше разкаляна от подпочвена вода. Водата се срещаше в изобилие на този склон. През гората си пробиваха път надолу безбройни ручейчета, повечето от тях просто струйки вода, които ще потънат отново в земята, преди да успеят да пораснат. Но на няколко пъти срещнаха и по-големи потоци, завоювали правото на собствено корито в дълбоки дерета, полузатрупанн от стари съчки. Дебора прескачаше леко тези препятствия, докато Грем с мъка си пробиваше път през почернелите, преплетени клони.
Вече бяха изминали половината път надолу, когато спряха да обядват на една широка поляна край буйна планинска рекичка. Дебора самостоятелно се погрижи за себе си — измъкна от раницата месна консерва, отвори я с едно дръпване на пръстена и като се изтегна на тревата, блажено започна да дъвче.