Кир Буличов
Червен елен — бял елен
На здрачаване Лунин спря до брега, за да пренощува. Мястото беше подходящо — висок бряг, обрасъл със стари дървета. Под урвата се точеше широка ивица пясък, слегнат откъм водата, и мек, сипкав, нагрят от слънцето в другия си край. Тук-таме из пясъка лежаха стволовете на паднали отгоре дървета, реката постепенно подмиваше високия бряг. Лунин привърза катера за черния чепат, пуснал корени над водата пън. Катерът се поклащаше на леките вълни. Реши да разпъне палатката си горе. Там няма да му досаждат москитите — отдолу се виждаше как върховете на дърветата се извиват от вятъра.
Лунин нарами палатката и започна изкачването. Урвата се състоеше от рохкав пясъчник и сбит, но предателски слаб кварцов пясък. Лунин се хващаше за корени и бодливи храсти, те се поддаваха неочаквано леко и трябваше да се притиска с цялото си тяло до урвата, за да не се смъкне обратно.
Никой не му пречеше да остане долу и да пренощува в катера, но той предвкусваше часа на почивката, когато ще се отдаде на спокойни размисли и въображаем анализ на днешните трофеи. Трофеите останаха в катера, но Лунин ги знаеше наизуст. Пък и не находките бяха важни сега, а свързаната с тях възможност за потвърждаване на идеите, които още не бяха успели да се избистрят и да станат теория.
Горе духаше свеж вятър, набрал сила над речното огледало. Другият бряг вече потъна в мъгла. Вятърът разпъждаше москитите. Като опъна палатката и похапна, Лунин опря гръб в един чепат ствол и спусна крака над урвата.
Нейде наблизо се обаждаха птици. Скърши се клонка. Лунин слушаше гласовете на гората, но те не му пречеха. Знаеше, че при опасност с един скок ще се намери до палатката и ще включи силовото поле. Наведе се и погледна катера. И той беше в безопасност. Отгоре катерът изглеждаше мъничък като бръмбарче, притиснато от вълните до брега. Лунин почувствува приближаващия пристъп на самотност, който го измъчваше като болест. Тук нямаше свои. Само чужди. Лунин беше чужд. И геолозите, които също са опънали палатки някъде на хиляди километри оттука, седят около тях и се вслушват в звуците на гората или степта. Ботаникът също нощува някъде. Сам.
Лунин погледна нагоре. Сякаш знаеше, че точно сега Станцията ще прелети над него. Станцията беше ярка Звездица. Ала не повече от Звездица. Може да влезе в палатката и да я повика. Да попита например какво ще бъде времето утре. Ще му отговорят, ще му пожелаят лека нощ. Диспечерът скучае. Той чака с нетърпение да дойде неговият ред за спускане. Геолог е. Или геофизик. Мисли си — планетата е толкова богата и интересна, няма да ми остане ред да се почувствувам самотен. Може и да е прав. Може Лунин да е изключение.
Тази планета би могла да бъде друга. Съвсем друга. Може би Лунин се измъчваше толкова от самотата, защото случайно разкри печалната й тайна.
Той е единственият палеонтолог в станцията. Отначало работеше заедно с групата на геолозите. После ги остави. И без това можеше само да предполага какво се очаква, да извърши само предварителното проучване. Не повече. Други щяха да търсят планомерно, да правят откритията, подготвени от времето. На Лунин се паднаха случайностите и предположенията. Една от тези случайности стана вчера. Втората днес сутринта.
Заранта намери второто поселище. Оказа се не по-старо от вчерашното…
— Ух — чу се в храстите.
Такова „ух“ можеше да означава само едно — сигнал за нападение. Лунин отскочи към палатката и си помисли само, че за щастие плуговете никога не нападат мълчешком. Винаги ти оставят секунда за опомняне. Наистина не повече от секунда.
Не успя да се скрие в палатката. Плуговете се хвърлиха върху него, наскачаха иззад стволовете и върховете на дърветата. Падайки под тежестта на горещата козина, Лунин можа да се добере до копчето за силовата защита и полето притисна нозете му малко под коленете. Той дръпна краката си, като се мъчеше да ги подвие под себе си, но това се оказа трудна работа — и не толкова заради полето, ами защото един от плуговете беше сварил да докопа с лапата си обувката му и я дърпаше към себе си. Другите — три или четири плуга — се блъскаха в невидимата стена, която ги отделяше от Лунин.
В полумрака се виждаше как очите им, прекалено големи за земните мерки, светят червено. От това изразът на яростните им муцуни изглеждаше двусмислен — очите никак не подхождаха на озъбената им паст и бръчките, които надигаха рядката козина на ниското полегато чело. В очите личеше учудване, смущение и даже жалба. Ала плуговете са лишени от жалост и милосърдие. Те са непобедими и мрачни хищници, повелители на нощта. Големината и формата на очите им е една необходимост. Те виждат в почти пълен мрак.