А сетне Лунин и Ли три седмици изследваха басейна, докато се връщаха на Станцията, за да систематизират материалите. И все се опитваха да опровергаят изводите, към които ги тласкаха новите находки.
Плуговете са дошли тук преди четири хиляди години. Съвсем наскоро. Може би от другия континент, където е тъпкано с тях. По това време първите хора на планетата вече са се научили да дялат камъка и да добиват огън. Хората не са били готови за война с огромните маймуни, които бяха организирани в яростни глутници, виждаха нощем като през деня и имаха толкова дебела кожа, че каменните наконечници на копията не са могли да я пробият. Пръснатите из гората групички хора ставали една след друга жертва на яростни нападения. Хиляда и петстотин, хиляда, осемстотин години наброяваха напуснатите и разорени селища. И накрая на брега на голямото плитко езеро, сред стърчащите като разперени пръсти тъмносиви скали, Лунин намери мястото на една от последните, ако ли не и последната битка. Тук са загинали повече от осемдесет души. Пак тук се търкаляха и кости на плугове. Хората са разбрали, че трябва да се обединяват, но явно са закъснели. Битката датираше отпреди петстотин години. Плюс-минус десет. Можеше да прекратят издирванията. На планетата не бе останал нито един човек.
— Ех, да бяхме поизбързали — каза някой от физиците. — Със силово поле щяхме да ги прикрием.
— Преди петстотин години?
— Ами представи си, че последните са се крили до миналата година. Знаем ли?
— Едва ли — каза Ли.
— Разбирам — отвърна физикът. — И все пак ми е жал за по-малките ни братя.
На другия ден Лунин излетя към голямото селище до урвата, където от розовеещия пясъчник бяха изпадали на брега на рекичката черни конкреции2, а амонитите се подаваха от урвата, извити като рогата на козирог. Там имаше пещера, край която преди осемстотин години също е кипяла битка, вероятно кратка, нощна като всички битки, когато в светлината на огъня плуговете са сновели и ръмжали пред пещерата и отбягвайки ударите на копията, със сумтене са измъквали камъните, с които хората са затрупвали входа на каменното си жилище.
Лунин огледа всички потайни кътчета на пещерата — търсеше следи от един по-дълъг живот, — откри рибарска кукичка от извита и обработена кост, намери издълбан камък, в който от тавана капеше вода. Вторият, отдалеченият вход на пещерата беше широк и слънцето огряваше плоския пясъчен под и гладките стени. До една от стените лежеше одялан камък. Над него видя рисунки. Първите рисунки, открити на планетата. Лунин затаи дъх, сякаш се страхуваше, че от полъха на въздуха те могат да се разрушат, да изчезнат.
Някой беше избрал тази стена, за да изрази върху нея удивлението си от света, да спре движението, да го омагьоса с вълшебната сила на единението си с този свят и със своята зараждаща се власт над него. Там беше нарисувана мечка — гърбава, с неравни вертикални чертички под корема, които изобразяваха дългата й козина. Няколко смешни човечета — две пръчици за крака, две клечици за ръце. Човечетата бягаха нанякъде. Имаше лодка и слънце над нея. Пясъчникът и варовикът са подсказали на художника (а може и да е бил първият жрец) да използува различни цветове. Слънцето беше червено, човечетата бели.
Лунин вървеше бавно покрай стената и разчиташе все нови и нови рисунки. Черен плуг. Сгърбен и озъбен. Дребничък. А до него голям червен човек, който го пронизваше с копието си. Рисунката не отговаряше на действителността. Едва родено, още неосъзнато, изкуството бе почнало да мечтае.
И настроението на Лунин се развали.
Спомни си, че камерата остана във флаера и трябва да се връща.
Но преди да тръгне, надникна вън дали няма други рисунки. Имаше. Една. Плоската скала, надвиснала над стената до входа, беше я запазила от дъждовете. Рисунката беше по-голяма от другите, по-свободна като линия, сякаш извън пределите на пещерата художникът си позволяваше да отстъпи от каноните, които се раждаха едновременно с изкуството.
Беше елен. Червен елен, нарисуван леко и небрежно, съхранен в паметта на художника в момент на скок.
Лунин тичаше към флаера за камерата. Даже получи бодежи в сърцето. Вече бе свикнал с мисълта, че разумът на тази планета е загинал още в пелени. Затова и съжалението му, и дори ядът му към плуговете бяха малко абстрактни. В края на краищата беше изправен пред исторически факт.
А съществуването на елена, полетът му разрушиха хода на абстрактното мислене. Съзнанието за окончателната смърт на разума се превърна в трагедия, която дълбоко засегна Лунин. Тя предизвика и страха от възможната загуба на червения елен. От земетресение, дъжд — дявол знае от какво.