Така изглеждаше на практика „Червеният кръст“ в случаите, когато лекарите не бяха сговорчиви и не вземаха рушвети.
Наивните лекари търсеха обяснение на противоречията от идеолозите на престъпния свят. Един от философите-главатари по онова време се намираше в хирургичното отделение на болницата. Преди два месеца, затворен в изолатора, той, в желанието си да се измъкне оттам, прибягнал до обикновено безпогрешния, ала все пак опасен начин: поръсил и двете си очи — за по-сигурно — със стърготини от химически молив. Станало така, че медицинската помощ закъсняла и апашът ослепял — в болницата лежеше вече като инвалид, подготвяйки се за прехвърляне на „континента“. Но подобно на прочутия сър Уилямс от „Рокамбол“, дори сляп той продължавал да участвува в разработването на планове за различни престъпления, да не говорим за „съдилищата на честта“, където бил непререкаем авторитет. На въпроса на един лекар за „Червения кръст“ и за убийствата на медицинските работници в мините, извършени от апашите, „сър Уилямс“ отговори, смекчавайки гласните след съскавите съгласни, както говорят всички апаши:
— В зивота мозе да има много случаи, когато законът не трябва да се прилага. — Той беше диалектик, този „сър Уилямс“.
В „Записки от Мъртвия дом“ Достоевски с умиление отбелязва постъпките на „нещастниците“, които се държат като „големи деца“, увличат се от театър, карат се като деца. Достоевски не е срещал и не е познавал хора от истинския престъпен свят. На този свят той не би си позволил да изкаже никакво съчувствие.
Неизброими са злодействата на апашите в лагерите. Нещастните хорица — „работягите“, на които крадецът отнема последния парцал, последните пари — не смеят да се оплачат, понеже виждат, че крадецът е по-силен от началството. Апашът налага работягата и го кара да работи — десетки хиляди хора са пребити от апашите до смърт. Стотици хиляди, лежали в затворите, попадаха под влиянието на апашката „идеология“ и преставаха да бъдат хора. В душите им завинаги остана нещо престъпно — апашите, моралът им завинаги оставяха в душите на всеки един неизгладима следа.
Началникът е груб и жесток, възпитателят лъже, лекарят няма съвест, но всичко това са дреболии в сравнение с разлагащата сила на престъпния свят. Онези все пак са хора, понякога в тях прозира нещо човешко. А апашите не са хора.
Влиянието на морала им върху лагерния живот е безгранично, всестранно. Лагерът е отрицателен житейски опит — от начало до край. Никой не може да почерпи оттам нищо полезно, нищо нужно — нито затворникът, нито неговият началник, нито охраната, нито неволните свидетели — инженери, геолози, лекари, — нито шефовете, нито подчинените.
Всяка минута живот в лагера е отровена минута.
Там има много неща, за които човек изобщо не трябва да знае, не трябва да ги вижда, а ако ги е видял — най-добре ще е да умре.
Там затворникът свиква да мрази труда — невъзможно е да се научи на нещо друго.
Свиква да се подмазва, да лъже, да прави малки и големи подлости, става егоист.
Връщайки се на „свобода“, той вижда, че не само не е израснал през времето, прекарано в лагера, но че интересите му са станали по-ограничени, по-бедни и груби. Че моралните задръжки са изчезнали някъде.
Оказва се, че може да се правят подлости и все пак да се живее.
Може да се лъже и да се живее.
Може да се дават обещания, да не се изпълняват и все пак да се живее.
Може да се пропият парите на приятеля.
Може да се проси милостиня и да се живее. Да се проси и да се живее! Оказва се, че човек, който е извършил подлост, не трябва да умре.
Той цени прекалено много собствените си страдания, забравяйки, че всеки човек има своя мъка. Отвикнал е да съчувствува на чуждата болка — просто не я разбира, не иска да я разбере.
Скептицизмът — това не е най-лошото от лагерното „наследство“.
Той свиква да мрази хората.
Страх го е — той е страхливец. Страх го е да не би съдбата му да се повтори — бои се от доноси, бои се от съседите си, бои се от всичко, от което човек не бива да се страхува.
Той е морално смачкан. Представите му за нравственост са се променили и той не забелязва това.
В лагера началникът свиква с почти безконтролна власт над арестантите, свиква да гледа на себе си като на бог, като на единствен пълномощен представител на властта, като на човек от „висша раса“.
Конвойният, в чиито ръце многократно е бил животът на хората и който често пъти е убивал прекрачилите в „забранената зона“ — какво ще разкаже той на годеницата си за своята работа в Далечния север? Как е налагал с приклада на пушката си гладни старци, които не са имали сили да вървят ли?