Въпреки палещия вятър, който сбръчкваше лицето ми, още долавях сандаловото дърво в косата си. И усещах устните й.
Отключих външната врата на „Бърглънд“, прекосих смълчаното фоайе до асансьора и се качих на третия етаж. Запристъпвах предпазливо по тихия коридор и погледнах към прага на номер 31. Не прозираше светлина. Почуках дискретно — като едновремешните контрабандисти на спиртни напитки с широките усмивки и дълбоките странични джобове. Никакъв отговор. Извадих от портфейла си твърдото парче целулоид, което се правеше, че предпазва шофьорската ми книжка, пъхнах го между ключалката и касата на вратата, като натисках силно дръжката по посока на пантите. Парчето целулоид подхвана езичето на бравата и го издърпа назад с леко пукване като от отчупена ледена шушулка. Вратата поддаде и аз влязох в тъмния апартамент. От улицата се процеждаше светлина и открояваше тук-там по някой мебел.
Затворих вратата, запалих лампата и постоях така. Подуших нещо странно. След миг разбрах — мирис на черен, специално обработен тютюн. Пипнешком отидох до прозореца и открих в голям пепелник на стойка четири кафяви угарки — мексикански или някакви други южноамерикански цигари.
Влязох в банята. Малко боклуци, нищо особено. Нямаше къде да скриеш игла. Кухнята ми отне повече време, но претърсвах отгоре-отгоре. Знаех, че в квартирата няма никакви перли. Знаех, че Уолдо е напуснал апартамента, много е бързал и нещо го е пришпорвало, когато се обърна и получи два куршума от един стар приятел.
Върнах се в дневната и взех да свалям сгъваемото легло, като погледнах покрай монтираното в него огледало към дрешника да не би да има някой там. Когато свалих леглото по-ниско, вече не гледах за перли. Гледах един човек.
Беше дребен, на средна възраст, с прошарени слепоочия, силно мургава кожа, облечен в бежов костюм, с виненочервена вратовръзка. Изящните му малки ръце висяха отпуснато покрай тялото. Малките му крачка в островърхи лъснати обувки почти докосваха пода.
Висеше от пристегнат около врата му колан от горния метален край на леглото. Езикът му беше изплезен далеч повече, отколкото допусках, че това е възможно.
Люшна се леко, което не ми хареса, затова свалих докрай леглото и той се гушна спокойно между двете прикрепени възглавници Още не бях го докоснал. Нямаше нужда да го пипам, за да разбера, че е студен като лед.
Заобиколих го, влязох в дрешника и с носната си кърпа в ръка отворих едно по едно чекмеджетата. Вътре нямаше нищо освен малкото разхвърляни вещи на човек, който живее сам.
Излязох и се залових с мъртвия. Нямаше портфейл. Изглежда, Уолдо го беше взел и го бе захвърлил някъде. Плоска кутия с цигари, наполовина празна, със златисти букви на капака: „Луис Тапиа и Сиа, улица Пайсанду 19, Монтевидео“. Кибрит от клуб „Специя“. Кобур под мишницата от черна зърнеста кожа и в него деветмилиметров маузер.
Маузерът го издаде, че е бил професионалист, та вече не ми беше толкова гадно. Не чак толкова добър професионалист обаче, иначе с голи ръце не биха го пречукали с маузера — с такъв можеш да пробиеш стена — непобутнат в кобура под мишницата.
Сглобих историята, но само частично. Бяха изпушени четири от кафявите цигари — или е чакал, или са говорили. По някое време Уолдо е докопал дребния за гърлото и го е стиснал така, че той е издъхнал за секунди. Маузерът не му е помогнал повече от клечка за зъби. Сетне Уолдо го е обесил — вероятно вече мъртъв — на колана. Това би обяснило бързината, опразването на апартамента, нетърпението на Уолдо да открие момичето, защо остави колата си незаключена пред бара.
Искам да кажа, че това би обяснило тези неща, ако дребният е бил убит от Уолдо, ако това наистина беше апартаментът на Уолдо… ако просто не ме водеха за носа.
Пребърках и другите му джобове. В левия джоб на панталоните намерих златно сгъваемо ножче, малко дребни. В левия джоб на сакото — носна кърпа, сгъната, напарфюмирана. В десния джоб — още една носна кърпа, разгъната, но чиста. В десния джоб на панталоните — четири-пет книжни салфетки. Спретнато човече. Не е обичал да се секне в носната си кърпа. Под салфетките намерих малък нов ключодържател с четири нови ключа — ключове за кола. На ключодържателя със златни букви беше щамповано: „С комплиментите на Р. К. Фогелсанг, доставчик на «Пакард».“
Върнах всичко на мястото му, вдигнах обратно леглото, избърсах с кърпата дръжки, други издатини и повърхности, изгасих осветлението и подадох нос през вратата. Коридорът беше празен. Слязох на улицата, свърнах зад ъгъла и излязох на „Кингсли драйв“. Кадилакът не беше помръднал.