— Има дяволски много случайности в цялата тая работа — рече едрият.
— Това е от горещия вятър — ухилих се аз. — Всички са мръднали тази вечер.
— Значи за петте стотака не гарантираш нищо? Ако аз не остана в сянка, ти не получаваш парите. Така ли да разбирам?
— Така — рекох и му се усмихнах.
— Прав си за мръдването — каза той и пресуши чашата си. — Очаквам да удържиш на думата си.
— Има само две неща — казах тихо и се наведох напред. — Уолдо имаше кола, паркирана отвън пред бара, в който го убиха, незаключена и с работещ двигател. Убиецът я взе. Оттам винаги може да се очаква неприятна изненада. Виждаш ли, всички неща на Уолдо трябва да са били в тази кола.
— Включително моите фактури и твоите писма.
— Да. Но полицията приема разумно такива неща… освен ако не ставаш за голяма шумотевица във вестниците. Ако не ставаш, ще преглътна каквото се наложи в управлението и толкоз. Ако обаче ставаш, това е вече друго нещо. Та как, казваш, ти беше името?
Отговорът доста се забави. Когато го чух, не изпитах удоволствието, което очаквах. Изведнъж всичко се оказа твърде логично.
— Франк Барсали — каза той.
След малко рускинята ми извика такси. Когато си тръгнах, веселбарите отсреща правеха всичко, което им бе по силите. Забелязах, че стените на къщата са все още цели. Това ме разочарова.
6
Когато отключих остъклената входна врата на „Бърглънд“, надуших полицаи. Погледнах ръчния си часовник. Беше близо три сутринта. В тъмния ъгъл на фоайето някакъв мъж дремеше в едно кресло с вестник върху лицето си, изпънал напред големите си крака. Крайчето на вестника се повдигна един-два пръста и пак се отпусна. Мъжът не направи друго движение.
Продължих към асансьора и се качих на моя етаж. Промъкнах се тихо по коридора, отключих вратата, разтворих я широко и посегнах към ключа на лампата.
Щракна друг ключ и блесна светлина от високия лампион до креслото зад масичката, по която още се търкаляха моите шахматни фигури.
В креслото седеше Коперник със замръзнала противна усмивка на лицето. Ниският мургав Ибара седеше в другия край на стаята, вляво от мен, мълчалив, леко усмихнат както винаги. Коперник оголи жълтите си конски зъби и рече:
— Здрасти. Отдавна не сме се виждали. По момичета ли беше?
Затворих вратата, свалих си шапката и бавно взех да си бърша врата — още и още. Коперник продължи да се хили. Ибара гледаше пред себе си с кротките си черни очи.
— Сядай, приятел — провлече Коперник. — Чувствай се като у дома си. Трябва да си побъбрим. Господи, колко мразя да бачкам по нощите! Знаеш ли, че нямаш нищо за къркане?
— Мога да се досетя — рекох. Облегнах се на стената. Коперник продължи да се хили.
— Винаги съм мразил частните ченгета — подзе той, — но никога не ми се е удавал случай да извия врата на някого — като тази нощ.
Пресегна се лениво зад креслото, вдигна от пода едно болеро с щамповани цветя и го метна върху масичката. Пресегна се пак и сложи до него широкопола шапка.
— Сигурно си голяма сладурана, като си ги сложиш — рече.
Хванах един стол, извъртях го към себе си, седнах наобратно, опрях лакти на облегалката и загледах Коперник.
Той се изправи много бавно, подчертано бавно, прекоси стаята и застана пред мен, като си приглаждаше сакото. Сетне вдигна дясната си ръка и ме зашлеви през лицето, силно. Заболя ме, но не помръднах.
Ибара погледна стената, погледна вратата, погледна нищото.
— Засрами се, приятел — лениво изрече Коперник. — Така ли се полагат грижи за тази хубава стока? Свити на топка под старите ти ризи. Винаги са ме отвращавали разните надникни-в-ключалка като теб.
Постоя още малко пред мен. Не помръднах и не казах нищо. Гледах изцъклените му очи на пияница. Той сви в юмрук отпуснатата си ръка, сетне сви рамене, обърна се и пак седна в креслото.
— Добре — рече. — Останалото ще почака. Откъде взе тия неща?
— Те са на една жена.
— Хайде, разправяй. Били на една жена. Я го виж копелето колко му е весело! Аз ще ти кажа на коя жена са. На жената, за която един човек на име Уолдо е питал отсреща в бара… около две минути преди да го поубият малко. Или всичко това ти се е изплъзнало от ума?