— Не го отваряй — рекох. — Впрочем ако искаш, можеш да го пъхнеш направо в пещта за смет.
Погледна ме с тъмни уморени очи. Въртеше между пръстите си тънка стъклена чаша, от която лъхаше на мента.
— Благодаря. — Лицето й беше много бледо. Поръчах уиски със сода и келнерът се отдалечи.
— Чете ли вестниците?
— Да.
— Сега знаеш за този Коперник, който си приписва стореното от теб. Затова няма да променят историята и няма да те набъркат в нея.
— Вече ми е все едно — рече тя. — Все пак благодаря. Моля… моля те, покажи ми ги.
Извадих огърлицата от книжната салфетка в джоба си и я плъзнах по масата към нея. Сребърната закопчалка във формата на витло примигна на светлината от стенната лампа. И малкият диамант намигна. Перлите бяха матови като бял сапун. Те дори не пасваха по размер.
— Прав беше — промълви тя монотонно. — Това не са моите перли.
Келнерът дойде с питието и тя ловко похлупи огърлицата с чантата си. Когато той се отдалечи, отново я повъртя в ръце, пусна я в чантата и тъжно се усмихна.
— Както каза ти… ще си запазя закопчалката.
— Не знаеш нищо за мен — започнах бавно. — Спаси ми живота снощи и имахме своя миг, но беше само миг. Все още не знаеш нищо за мен. Има един детектив в управлението, казва се Ибара, симпатичен мексиканец, който е присъствал при намирането на перлите в куфара на Уолдо. Казвам ти това, в случай че искаш да се увериш…
— Не бъди глупав — прекъсна ме тя. — Всичко свърши. Това беше само спомен. Твърде млада съм да пазя спомени. Може би така е най-добре. Обичах Стан Филипс… но той си отиде… отдавна.
Гледах я втренчено, не казах нищо. Тя добави тихо:
— Тази сутрин моят съпруг ми каза нещо, което не знаех. Ще се разделим. Така че днес нямам особена причина да ми е весело.
— Съжалявам — смотолевих аз. — Какво да ти кажа. Може би ще се срещнем пак. Може би не. Не се движа много в твоята среда. Всичко хубаво. Станах. Изгледахме се за миг.
— Ти дори не опита питието си — рече тя.
— Изпий го. От тази ментовка най-много да ти се догади.
Постоях още миг с ръка, опряна на масата.
— Ако някой те закача някога — рекох, — само ми кажи.
Излязох от бара, без да се обръщам, качих се в колата и подкарах на запад по „Булеварда на залеза“ надолу, чак до крайбрежното шосе. По целия път градините бяха пълни с повехнали и почернели листа и цветя, опърлени от горещия вятър.
Но океанът си беше все така прохладен и апатичен както винаги. Стигнах почти до Малибц, сетне паркирах, отидох до една голяма скала, която беше зад нечия телена ограда, и седнах на нея. Приливът бе стигнал почти наполовина и продължаваше да се качва. Въздухът миришеше на водорасли. Погледах водата известно време, сетне извадих от джоба си огърлицата с фалшиви перли от чешко стъкло, отрязах възела в края и една по една ги заизнизвах.
Когато събрах всичките в лявата си ръка, подържах ги малко така и се замислих. Всъщност нямаше какво да мисля. Бях сигурен.
— В памет на господин Стан Филипс — изрекох на глас. — Поредният мошеник.
Заподхвърлях нейните перли във водата една по една, по плаващите чайки.
Зърната цопваха тихо, а чайките се вдигаха от повърхността и се стрелкаха натам, където перлите изчезваха във водата.